— От къде знаеш колко мога да предложа? — попита тя. — Трябваше да си поискаш.
Гийн сведе глава, на лицето му се появи напрегната усмивка.
— Права си — въздъхна той. — Едва сега си давам сметка, че наистина трябваше да ти поискам… Но бях изпаднал в шок от появата ти, чувствата ми се оказаха непокътнати… Исках всичко да бъде както преди, без значение, че вече си омъжена. Исках теб, Хоно… Затова имах нужда от пари. Трябва да се оправя с текущите неща, после вече всичко ще бъде наред…
— Продължаваш да играеш комар — установи Хоно, без да показва, че е чула тирадата му.
— Не! Нали ти казах, че…
— Защо ме лъжеш?
— Кълна се, че…
— Винаги си ме лъгал!
— Хоно, какво ти става?
— Нищо — отвърна тя и вдигна празното куфарче. — Ето парите, които ще оправят текущите ти неща…
Гийн колебливо кимна, в ръката му се появи лист хартия.
— Информацията в дневниците е смайваща — промърмори той и й подаде хартията. — Просто не мога да повярвам, че е истинска. Но не може да бъде другояче, тъй като всичко е подложено на проверка от няколко независими източника. Ето виж: време и място на срещите, точната сума на прехвърлените средства. В тези дневници се съдържа цялата сложна мрежа на подкупи, измами и корупция, върху която се гради политиката на правителството…
— Сигурен ли си?
Усмивката на Гийн се разшири. Стори му се, че ще успее да спечели, въпреки странното поведение на Хоно.
— Това ще остане тайна за теб, докато не получа цялата сума — отвърна той. — Едва тогава ще ти предам ключа за шифъра.
— Искам го веднага.
— А?
— Искам както шифъра, така и всичко разшифровано до този момент! — отсече Хоно, сграбчи яката му и го дръпна с такава сила, че чак зъбите му изтракаха. — Ще ми предадеш всичко още сега, като наказание за лъжите и кражбите си!
— Ти си луда — задъхано извика Гийн. — Напълно откачена! Аз съм уговорил условията на сделката предварително!
— Или ще ми кажеш това, което искам да зная, или ще те ликвидирам! — изръмжа Хоно. — Тук, пред очите на всички! За назидание на крадците и измамниците!
— Но аз не…
— Край на всичките ти пороци! — отсече Хоно и заби пръст в слънчевия му сплит. Лицето му се разкриви от болка, тялото му се сви, от устата му протекоха лиги.
— Причинил си болка на прекалено много хора! — просъска Хоно и му нанесе нов удар. Очите на Гийн сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Една от тях съм и аз, малката Хоно, която се кълнеш, че обичаш… Именно аз ще сложа край на всичко!
Показалецът й се присви и отново потъна в плътта му, този път насочен право в сърцето.
— Ще сложа край и на твоите мъки, тъй като ти очевидно не можеш да се справиш сам… Вместо да действаш като мъж, ти затъваш все по-дълбоко в измами и самозаблуждения.
Придърпа го толкова близо до себе си, че чуваше как пърха сърцето му. Пипалата на „ва“ се разгънаха като стоманена мрежа, в душата й нахлу триумф. Отново си спомни за Фукуда и преобразяването. Дали воинският дух вече доминира в душата й? Не, още не… Но скоро и това ще стане.
— Възнамерявам да ти строша гръбнака! — просъска заплашително тя. — Не, сега няма да те убия… Мислеше, че все още можеш да ме омагьосаш, нали? Че ще успееш да ме омаеш със сладките си приказки. Но аз вече зная какво представляваш и се освободих от магията ти. Затова ще получа всичко, което искам!
— Но аз не го притежавам — проплака Гийн. — Отдавна не съм се занимавал с дешифровки, забравил съм много неща… Остарявам, паметта ми изневерява… Намерих друг човек да свърши работата. Той се занимава с дешифровката, у него е това, което искаш…
— Име и адрес! — стегна хватката си Хоно.
Гийн й ги каза, главата му безсилно се люшкаше върху раменете. А Хоно — неустрашимият воин, изведнъж изпита пристъп на отвращение. Така се беше почувствала и пред слабостта на баща си. Дойде й до гуша да бъде доброто момиченце, да подлага на анализ чувствата си, да прикрива отвращението си в името на доброто възпитание.
От устата й се откъсна дрезгав вик, ръцете й се стегнаха. Ушите й доловиха рязко пропукване, сякаш някой ходеше върху сухи съчки. Шийните прешлени на Гийн се счупиха, главата му клюмна. Тя подхвана омекналото тяло и го прехвърли през перилата на Нихонбаши — „Началото на пътя“… Трупът пльосна в ленивите води на Сумида. Същите, над които нощем играеше красивата лунна пътека…
После жената воин се наведе, взе празното дипломатическо куфарче и спокойно се насочи към чакащата в края на моста лимузина. В съзнанието й се появи грозно сгърченият ствол на самотния кедър, превърнал се в символ на самия живот… Извивките на осакатеното дърво омекотяваха безмилостно геометричната панорама на модерния град, но едновременно с това й напомняха за страданията на хората… Кедърът беше живото доказателство за съществуването на надеждата. Навсякъде — дори в непрогледната мъгла, в тъмнината на нощта, сред непоносимата болка… Съзнанието й потръпна, миналото се стопи и изчезна. Пред очите й блесна бъдещето — сияйно, красиво, безгранично…