Усещаше пулса на любимия град около себе си, топлата кръв на стотиците и хиляди улички — артерии, пренасящи кислорода до най-отдалечените кътчета на този огромен организъм. Но жената воин вече беше избрала своя път. Онзи, който ще я отведе до най-желаната мечта на живота й: свободата.
Седма глава
Картечният град, Токио
Естильо настояваше да убият Круз в момента, в който кацнат в Меделин, но Ръсел беше категорично против. По време на полета Тори им каза за обещанието, което беше дала на Соня. Разсъмваше се, оранжевият диск на слънцето багреше краищата на облаците в златисто-алено.
— Ние не сме убийци! — отсече с обичайната си категоричност Ръсел. — Не искам да се замесваме с тези хора повече от необходимото, най-малкото пък да свършим мръсната работа на фамилията Орола.
— Бъркаш понятията, сеньор Слейд — възрази Естильо. — Ако ставаше въпрос за бизнес, щях да бъда съгласен с теб. Но сега става въпрос за чест!
Тори го стрелна с поглед. За пръв път го виждаше в тази светлина. Типичен „шанта“, той винаги беше предпочитал да избягва кръвопролитието, оправяше се с ум и ловкост. Стрелбата е за такива като Круз, последствията — също. Беше гръмнал Рубен Орола и какво последва? На два пъти се размина с атентат, организиран от собствената му любовница, но опитите щяха да продължат… Несъмнено заслужава подобна съдба, но умните хора трябва да си направят съответните изводи.
— Не ме е грижа нито за чест, нито за чувства! — тръсна глава Ръсел, вечният прагматик. — Мисля само как да се измъкнем оттук цели, а не в дървен сандък! Картелът Меделин е купил всичко — полицията, съда, правителството на Колумбия, а вероятно и нашите собствени хора от Агенцията за борба с наркотрафика, които вече втора година не са се появявали на територията на Круз.
— Ами справедливостта? — обади се Тори. — Без помощта на Соня не само нямаше да открием кокаиновия цех в джунглата, но и изобщо нямаше да излезем живи от апартамента на Круз! — пръстите й се свиха около пластичния плик с топчетата от тъмен метал.
— Майната й на справедливостта! — изръмжа Ръсел. — Намираме се в Колумбия, тук никой не е чувал за такова животно!
Неочаквано си спомни как се беше запознал с Бърнард Годуин. Беше студент последна година в Хвартън, а Бърнард им четеше лекция за справедливостта. Поддържаше тезата, че тази концепция е изкуствена, едно напълно човешко творение. Следователно и обект на онези манипулативни изкривявания, които са характерни за хората. В природата такова понятие няма, отсече Бърнард. Там има само живот и смърт.
Лекцията направи дълбоко впечатление на Ръсел, Бърнард Годуин — също. Години по-късно разбра, че появата му в университета е имала точно определена цел — да търси нови сътрудници на „Алеята“. Това не промени мнението му за този човек, той продължаваше да се възхищава на ума му.
Годуин беше проучил миналото на Ръсел с педантично внимание. Знаеше, че гениалната му способност да борави с цифри и факти го беше превърнала в чужденец дори за семейството му. Както обикновено става при гениалните деца, родителите му изпитваха страх от него, а брат му се чувстваше глупав.
— Ние с теб сме от породата на самотниците — каза му Бърнард. — Хора, които са в състояние да проникнат в абстрактното, да оценят по достойнство всяка вярна концепция, всеки идеал…
— Дори справедливостта? — беше попитал Ръсел.
Бърнард Годуин се разсмя и прегърна през рамото младия Ръсел Слейд.
— Точно така — кимна той.
Сега, настанил се удобно в самолета на контрабандистите, той отново чу тихите, омайни и невероятно убедителни слова на Годуин. Каква огромна власт, Господи! В онези години Ръсел беше убеден, че контактът с Годуин може да се сравни единствено с някаква фантастична, абсолютно немислима за обикновените хора пътека, водеща директно към Бога. Но оттогава насам изтече доста вода, много неща се промениха…