— Всички якудза са мръсници — отбеляза Ръсел.
— Донякъде си прав — кимна Тори. — Но само донякъде. В момента, в който се съсредоточиш върху отделната личност, изведнъж откриваш смайващи неща. Хитасура е именно такава личност… Дължи ми голяма услуга, което означава, че не е нужно да се съмняваме в неговата лоялност.
Ръсел изчака малко, с надеждата, че Тори ще му разкаже нещо повече. Но тя не го стори и той директно попита какво е сторила, за да очаква благодарност от страна на един якудза.
— Това не те засяга, Ръсел — отсече тя. — Не бива да ми задаваш толкова лични въпроси.
Ръсел усети как жената до него отново потъва в особената, чисто японска загадъчност, с която го беше държала на разстояние още при първата им съвместна акция. Но сега той беше твърдо решен да не допусне това, да не позволи развихрянето на тъмните, непознати за него сили.
— Виж какво — тръсна глава той. — Сега положението е доста различно. Защото на дръвника е не само твоята, но и моята глава. Не мислиш ли, че заслужавам да получа някакъв отговор?
— Не — отвърна Тори.
— Слушай, Тори! — напрегнато се приведе Ръсел. — Нима трябва да ти напомням, че ако твоят Хитасура се окаже замесен в контрабандата с хафния…
— Ръс! — ледено го изгледа тя.
— Пет пари не давам дали ти е задължен, или не! — повиши тон Ръсел. — След като убийството на Ариел не е било поръчано от Естильо, остава другата възможност: да е било поръчано от Хитасура!
— Хайде да не прибързваме, а?
Ръсел ясно почувства гнева й. Не би могъл да я обвинява — Естильо и Хитасура са нейни приятели. Но единият от тях вече я предаде, нима е толкова трудно това да стори и другият?
— Извинявай, трябва да отида до тоалетната — изправи се Тори.
Ръсел гледаше стройната й фигура, отдалечаваща се по пътеката между седалките. „Защо не мога да спечеля в спор с нея“, запита се той. Няколко минути по-късно осъзна, че не бяха спорили, а просто разговаряха. Следващият въпрос логично се появи в съзнанието му: „Защо се опитвам да превърна в спор всеки наш разговор? Спор, който искам на всяка цена да спечеля?“
В душата му нещо потрепна. Отново почувства как се разделя с живота, безпомощно проснат в краката на огромния бик… В ноздрите му нахлу животинската воня, червеникавият пясък на арената проскърца в устата му, носейки вкуса на смъртта… В онзи миг вече се беше простил с живота. Червеникавата прах задръсти дробовете му, зрението му помръкна. Болката пулсираше в рамото и глезена, но тя беше нищо в сравнение със застрашителната грамада на звяра, надвесен над него. Грамада, която носеше смъртта… Едва в този кратък миг Ръсел си даде сметка, че животът му е протекъл не както трябва, не както би искал да го изживее…
Стана и се насочи към предната част на самолета. Спря пред една врата и леко почука:
— Тори?
Ръката му завъртя топката, тясната вратичка се отвори навътре. Тори беше на колене пред тоалетната чиния от неръждаема стомана, тялото й се разтърсваше от конвулсии.
Когато се извърна, той видя, че лицето й е бледо като платно, а от очите й капят сълзи.
— Махай се, по дяволите! — промърмори на пресекулки тя. — Остави ме на мира!
Зад него се появи един от членовете на екипажа и той побърза да влезе в тясната кабинка, затръшвайки вратата след себе си.
— О, Господи!
Отпусна се на колене до нея, хвана главата и раменете й. Спазмите продължаваха с неукротима сила, тялото й се разтърсваше. Най-накрая се отпусна в ръцете му, напълно безжизнена. Главата й докосна подутината, причинена от копитото на бика, лицето му неволно се смръщи от болка.
Протегна ръка и успя да докопа купчината с книжни кърпи, прикрепена към стената. Внимателно избърса лицето, устните и шията й, после напълни една чаша с вода. Тя мълчаливо я пое и изплакна устата си.
Ръсел ясно усещаше топлината на тялото й, онази особена комбинация от нежност и твърдост, която не притежаваше никоя друга жена на света. В душата му нещо помръдна, сърцето му ускори ритъма си. Това го накара да тръсне глава и да се наругае за глупостта.
„Как е възможно?!“, почти се задави от гняв той. Гняв към самия себе си. „Но тя е беззащитна, безсилно отпусната в ръцете ми… Силната и неустрашима Тори Нън, жената легенда! Ето я тук, в прегръдката ми. Така, както би мечтал да я види всеки мъж…“ Не, тук нещата опират до друго… В душата му напираха нови, напълно непознати емоции. Той се бореше с тях, бореше се със самата си същност. И вероятно заради това не знаеше какво трябва да стори…