— При това насилствено — намръщено добави Тори. — С кръв и жестокост е обърнала вниманието на оябуните върху себе си…
— Само на някои — поправи я Хитасура. — Много оябуни не биха я приели за нищо на света.
— Въпреки че върши работата си далеч по-добре от мъж…
Хитасура се намръщи при забележката й, после изведнъж избухна в смях.
— Тори-сан също е изключение — уточни той. — Никога не бих си позволил да я подценя заради пола й… — каза го така, сякаш очакваше поздравления за откритието си.
— Ако разбирам правилно мисълта на Хитасура-сан, той е убеден, че всяка жена убиец в този град би трябвало да е обучена от Фукуда — поясни Тори. — Следователно ключът на загадката е именно в нея…
— Чакайте малко — рече Ръсел и огледа лицата на събеседниците си с нарастващо внимание. — Какво ви кара да сте уверени, че тази висококвалифицирана професионалистка ще сподели тайните си с вас, дори и да я заловите?
Хитасура хвърли бърз поглед към Тори.
— Какво пропускам? — настоя Ръсел. Хитасура мълчаливо му обърна гръб и той рязко се завъртя. — Тори?
Тя мълчаливо взе ръката му и я положи върху лявото си бедро. Необичаен жест, натежал от спомена за срещата им в библиотеката на бащиния дом, когато беше дошъл да я повика на работа… Тогава той сам я беше докоснал по бедрото: „Как се чувстваш?“ Във въпроса му имаше и намек за неясното бъдеще; примитивен, но многозначителен, натежал от вълнение…
— Фукуда ти е счупила крака, така ли?
Въпросът беше зададен почти шепнешком, но Тори се намръщи и затвори очи, сякаш ослепена от режещата синкаво-бяла светлина на експлозията в тунела на метрото. Експлозия, която прогори веждите и косъмчетата по ръцете й; която отново я накара да изпита неприятното чувство, че не пада, а се носи във въздуха… Там долу, в мрачната дупка, прокопана далеч под токийските улици… За миг не усети нищо, после взривната вълна я поде като перце, шокът изчезна и на негово място дойде болката — остра, пареща, нетърпима… Тялото й натежа като олово и се стовари върху релсите — две сребърни нишки, намазани с нещо мазно и гадно; нещо, което изсмукваше силите й… После над нея се появи тържествуващото лице на Фукуда, ехото на тунела усили гласа й, придаде особена тежест на думите й: „Казах ти да не ми се пречкаш, но нямаше кой да ме чуе. Отне ми нещо, което беше твърде скъпо за мен. Сега ще платиш с живота си… — гласът прекъсна, задавен от гняв. — Заложила си на погрешния кон, драга! Рано или късно ще премахнем Хитасура — точно както премахнахме и теб! Няма да ни е много трудно, повярвай ми!“
После Фукуда изчезна, на нейно място се появи грохотът на приближаващия се влак. Локомотивът изскочи иззад завоя, релсите блеснаха под светлината на прожекторите му. А Тори лежеше върху релсите, без да може да се помръдне…
— Тори, Тори! — разтърси я Ръсел. — Добре ли си?
Тори бавно извърна бледото си лице към него.
— Не — дрезгаво прошепна тя и очите й се заковаха в неговите. — Описах пълен кръг, Ръсел… Отново съм там, откъдето тръгнах. Веднъж победих смъртта, сега ще трябва да опитам отново…