Главата й се завъртя. Като след ударна вълна на мощен взрив. Прескочи стъклата, отвори вратата на банята и се втурна към хола с опънати до крайност сетива.
Блъсна я тежък въздух, запълнен с прах, мазилка и огнени пламъци. Гърлото й се сви, ноздрите й безпогрешно уловиха характерната миризма на пластичен експлозив.
— Ариел! — дрезгаво изкрещя тя.
Откри го сгърчен в другия край на помещението. Диванът, на който допреди малко се любиха, беше превърнат в купчина тлеещи отломки. Прозорците се бяха пръснали навън, острите им краища хладно проблясваха на светлините на града. На мястото на вратата зееше огромна дупка, през нея злобно фучеше нощният бриз на Сан Франциско, пердетата мрачно плющяха…
Тори се хвърли към сгърченото на пода тяло. Лежеше по очи, от гърдите му излитаха сподавени стенания, целият беше в кръв. Тя направи опит да го вдигне, но той я отблъсна, пръстите му отчаяно търсеха да се заловят за нещо… В крайна сметка напипаха вратичката на малко шкафче, направиха опит да я отворят, но силите му стигнаха до тук… Раменете тежко легнаха на килима, главата клюмна…
Тори го обърна по гръб и с мъка сподави писъка на ужас, който се надигна в гърлото й. В гърдите му зееше огромна рана. Просто не беше за вярване, че този човек все още диша, да не говорим за опита му да отвори шкафчето…
Умът й блокира, сякаш потънал в лепкав катран. Какво стана? Как е възможно този ужас да се случи точно в онези няколко минута, през които не беше в стаята?
Ариел Соларес умираше, но помътеното му съзнание очевидно беше заето с нещо друго. Тялото му се напрегна в прегръдката й, ръката му отново се насочи към шкафчето… Вратичката отскочи, пръстите му конвулсивно се свиха около кутийка от тиково дърво и я измъкнаха навън.
Притисна кутийката в ръката й, устните му се раздвижиха, очите му потърсиха нейните. Тори бързо се наведе и отчаяно проплака:
— Господи, Ариел! Какво стана?
Устата му изведнъж се напълни с кръв, в ъглите й се появиха розови мехурчета. Тори не можеше да стори нищо друго, освен да го стиска в прегръдката си. Гледаше го в очите, искаше да усети присъствието й, искреността на току-що зародилите се чувства в душата й…
После в съзнанието й бавно изплува втората част на мислите на Боргес, които й беше цитирал Ариел: „Малко преди смъртта си човек открива, че сложния лабиринт на целия живот зад гърба му е точно копие на линиите, набраздили собственото му лице…“
Книга първа
Скритата пратка
„В крайна сметка хората на действието се оказват инструменти в ръцете на хората на мисълта.“
Първа глава
Полята на Вирджиния, Лос Анджелис
— Тя трябваше да бъде замразена и беше замразена! При това от теб… Какво ще кажеш?
— Нужно ли е да кажа нещо?
— Да, налага се тук лещата да са ясни.
По-младият от двамата мъже беше тъмнокос, с орлов нос и пронизителни сини очи. Другият беше на почтена възраст, с приведени рамене и пясъчноруса коса. Стояха в началото на каменната пътечка, която правеше концентрични кръгове сред безупречно поддържана английска градина.
Следобедното слънце надничаше сред клоните на стройни ели, лъчите му докосваха едрите гроздове на стара лоза. Зад двамата се виждаше просторна каменна къща в стил „Тюдор“, вторият етаж на която беше изграден от масивно дърво. Сред брези, кипариси и добре поддържани магнолии проблясваха широките стъкла на прозорците.
— Не те разбирам — промълви младият. Носеше бяла риза с отворена яка и навити ръкави, разкриващи силните му ръце. Крачолите на тесните джинси бяха натикани в меки каубойски ботуши от синкава кожа, широкият му колан беше обсипан със сребърни капсули.
— Така ли? — обърна се да го погледне по-възрастният. Понечи да добави „странно“, но се отказа. Той имаше властно лице с решителни черти, времето беше оставило следата си по хлътналите бузи, изтънялата коса и ситните бръчици около очите. Но самите очи бяха запазили младежкия блясък, продължаваха да бъдат очите на съседското момче, което те предизвиква да се изкатериш на най-високото дърво, да се возиш гратис на автобуса, метнал се на задната броня, да приемаш всички хлапашки предизвикателства…
— Бях приблизително на твоята възраст, когато заминах за Лондон, при братовчедите ни… — продължи той. Ръката му обхвана с широк жест вишневите дръвчета и храстите глог, морето от алено сини азалии, което се вълнуваше зад тях. — Там открих очарованието на подобни градини…