Въпреки всичко Слейд не можеше да се отърве от чувството, че старецът мъничко го ревнува. Обезобразените му от артрит ръце отказваха да пуснат юздите на властта. Очевидно си даваше сметка, че Слейд го превъзхожда само в едно: младостта, която завинаги си беше отишла… Младият директор дърпаше всички конци в „Алеята“, но Годуин все още не му разкриваше своите връзки и контакти на високо ниво, пръснати по петте континента… Връзки и контакти, които поставяха в краката му дори президенти.
„Алеята“ и нейният кръстник Бърнард Годуин олицетворяваха неограничената власт, сами по себе си бяха закон. Към тази власт се стремеше с цялата си душа Ръсел Слейд. Мигът наближава, помисли си той и погледна стареца, който замислено наблюдаваше своите цветя. „По дяволите, Годуин, нададе нетърпелив вик душата му. Дай ми това, което по право ми принадлежи!“
— Ще ти дам един съвет, Ръсел — обади се като ехо на мислите му Годуин. — В момента, в който разбереш, че не си в състояние да контролираш живота и смъртта на своите оперативни агенти, ти трябва да подадеш оставка…
— Говориш така, сякаш това е първата жертва, която сме дали на бойното поле…
— Губили сме хора и това е напълно естествено — отново се размаха тънката женствена ръка. — Но по мое време ги жертвахме умишлено, в името на крайната цел. Смъртта им имаше смисъл, всичко беше предварително планирано. Разбираш ли ме?
„По твое време, разбира се! Всичко по твое време е било съвършено!“ Душата на Слейд се сви в мрачни предчувствия. „Този човек е в състояние да ме отстрани с онази лекота, с която ме издигна, въздъхна в себе си той. Дали вече не ми подготвя заместник? О, не! Ще се боря със зъби и нокти да запазя поста си!“
Усети две неща едновременно. Първото бе, че Годуин рязко се дистанцира от непосредствената ситуация, а второто — че той самият на всяка цена трябва да възстанови равновесието, което старецът му отне. Любим похват в богатия арсенал на Годуин. Той беше твърд привърженик на идеята, че хората му действат най-добре, когато над тях се упражнява натиск. Колкото по-силен, толкова по-добре. Ако се огънат, значи мястото им не е в „Алеята“…
Лицето му не издаваше нищо от тези мисли, когато се извърна към стареца и каза:
— Знаеш ли, Бърнард, имам чувството, че напоследък обръщаш твърде голямо внимание на теоретиците в администрацията на тази страна… Това са слуги на президента, които наричат себе си „съветници“ и единствената им страст е да пишат отново съвременната история… Твоята също… Прави ми впечатление, че умишлено игнорираш загубите ни в операция „Бумеранг“, която беше разбита от КГБ…
— Стара история — изръмжа Годуин.
— Наистина ли? Нима предубежденията ти граничат с мания, ако ми позволиш да се изразя така? Стремежът ти да помагаш на съветските дисиденти, независимо от условията, е подробно документиран. Той ни струваше загубата на десет отлично подготвени агента, които ръководеха цялата дисидентска дейност в СССР. КГБ ни надхитри в тази игра, надхитри и теб — най-добрия експерт по съветските въпроси в света.
— Така беше — кимна Годуин. — Признавам, че изгубих съня си за доста дълго време. Но в крайна сметка отдадох провала на факта, че временно се бях лишил от крайния си цинизъм…
„Който се проявява с пълна сила в отговора ти“, въздъхна Слейд и поклати глава.
— Не е така. Грешката ти беше, че се предовери на твоите приятели в Москва.
— Ако човек не се доверява на приятелите си, той престава да бъде човек! — твърдо отвърна Годуин.
— Дори в нашия свят? — скептично се усмихна Слейд.
— Особено в нашия свят! — Скрит в сянката на глога, Бърнард изглеждаше недостъпен и тайнствен. Притежаваше необичайно мек и спокоен поглед, който отлично маскираше циничното му сърце. Човек неволно се поддаваше на подкупващата искреност, която струеше от него; дори когато подозира, че ще чуе куп полуистини и откровени лъжи. — Не зная как е при теб Ръсел, но когато ми позвънят в три часа сутринта някъде в Истанбул или Прага и стане ясно, че съм разкрит, аз предпочитам да чуя гласа на приятел, а не на обикновен оперативен агент, който като нищо може да се окаже презавербуван…