— Питам, защото спомена, че Соларес е проявил моментна непредпазливост — въздъхна Годуин и нежно докосна с ръка една алена азалия. — Има и друга вероятност, разбира се… — Очите му се спряха на пчела с мъхесто коремче, която тромаво пълзеше по нежните листенца на цветето. — Някой е на крачка пред теб… — стрелна косо събеседника си и въздъхна. — Но това е наистина обезпокояваща мисъл, нали?
— Обезпокояваща ли? — вдигна глава Слейд. — А не ти ли минава през главата едно друго прилагателно? Например „катастрофална“?
— Знаеш, че не обичам такива думи, Слейд — намръщи се с отвращение Годуин. — От тях лъха на поражение. А ние не си падаме по пораженията, нали? В момента ни трябва една здрава и сигурна нападателна стратегия.
— Разбира се — кимна Слейд. — Всяка ситуация има своя господар, всяка специалност — своя сенсей. Трябва ни Тори Нън и толкоз. Трябва ни нейният опит.
— Така е — кимна старецът. — И ти вече направи опит да я върнеш. Оценявам това, Ръсел. Но искам да разбереш, че то не е само жест…
Слейд изведнъж си даде сметка колко майсторски го бяха тласнали към лично отношение. Въпреки твърдото му убеждение, че в техния свят личното отношение е смъртно опасно, Ръсел Слейд се придържаше към тезата, че емоциите нямат нищо общо с работата на „Алеята“. Именно тази теза се беше опитвал да внуши на Тори, за съжаление без никакъв успех. Не за пръв път му мина през главата, че властта му в организацията е илюзорна, че на практика той е изцяло в ръцете на този съсухрен мъж срещу него.
— Не трябва да отминаваме начина, по който е бил убит Соларес — промърмори Годуин. — Не са му теглили куршума тихо и кротко, а са предпочели пластичния експлозив. Това означава, че са искали да вдигнат шум, за да ги чуем чак тук, на изток… По дяволите, Ръсел! Те са искали да ни ядосат! — Пръстите му откъснаха едно цветче и започнаха да го мачкат.
— На подобно поведение има само един отговор. — Разтърси цветето, мъхестата пчела падна в краката им. — Да ги стиснем за гърлото, Ръсел! — красивият цвят кацна на ревера му. — Това е единствената правилна стратегия, когато някой те принуди да си седнеш на задника. Запомни го от мен!
Ръсел Слейд гледаше неподвижната пчела в краката си и се питаше как да отхвърли от плещите си тиранията на Бърнард Годуин, но едновременно с това да узнае и тайните му. Ще открие убийците на Ариел Соларес по свой път, според собствените си методи. „И защо не, запита се той. Бърнард беше действал по свой начин при операцията със съветските дисиденти, защо аз да не сторя същото сега?“
Тори се събуди от крясъците на яребица. Надигна се и я видя, кацнала между бугенвилиите, издигащи се на няколко метра от прозореца с полуспуснати щори.
За момент изгуби ориентация, не можеше да разбере къде се намира. После всичко дойде на мястото си. Беше у дома, в Лос Анджелис.
Огромното легло беше топло и удобно, не й се искаше да го напуска. Протегна се, в същия миг вратата на спалнята се отвори. Майка й беше облечена в скъп копринен пеньоар, на краката й имаше чехли от мека кожа. В ръцете си държеше поднос с кафе, сок и закуска.
— Събуди ли се, скъпа? — усмихна се тя.
„Как се озовах тук“, смаяно примигна Тори, заслепена от веселите слънчеви лъчи. После започна да си спомня…
… аромат на тютюнев дим, примесен с марципан и скъпо плажно масло. Миризмата на мъх и гниеща пръст.
Светлини й сенки, рязко мятащи се фигури… Цвъртене на плъхове, вкус на страх…
Не искам да се връщам!
… аромат на любов, интимна влага, прекрасното чувство да си обезоръжен, което прониква през порите като божествен еликсир… А после… Озъбената глава на смъртта, вкусът на страха, грохотът на експлозията разбива на ситни късчета току-що намереното блаженство…
Не искам да се връщам!
— Прекрасно е, че си у дома, скъпа — промълви Лаура Нън и постави подноса в скута й. — Много се разтревожихме, когато позвъни… Какво, за бога, правеше в полицейското управление на Сан Франциско?
Не умирай, Ариел! Това беше всичко, което искаше да каже Тори. Моля те, върни се! Грег вече е мъртъв, това ми стига!
Прогони мрачните мисли с решително тръскане на глава, седна в леглото и попита:
— Къде е татко?
В гласа й прозвуча примирение й фатализъм.
— Елис е в кантората си — отвърна Лаура Нън и нагласи подноса в ръцете на дъщеря си. — Праща ти своите извинения, но нали го знаеш… Прилича на подвижни пясъци… — сложи длан пред устата си и се усмихна. — Какво говоря, Господи? Исках да кажа, че си е все същият… Никога няма да разбера как е възможно човек да спи по три часа в денонощие, но Елис твърдо се придържа към навика си да ляга в три и да става в шест.