— Не зная защо мислиш, че не одобрява теб — въздъхна Лаура и взе ръцете й в своите. — Според мен той просто е… просто е много разочарован… Особено след като и Грег изневери на очакванията му…
— За бога, мамо! — повиши глас Тори. — Грег не е изневерил на очакванията му, а просто загина!
— Да, но баща ти…
— Знам — тръсна глава Тори. — Никога няма да направи разликата — изведнъж усети колко меки са ръцете на майка й, особено в сравнение със собствените й мазолести длани.
— Извинявай, скъпа. Не исках да те разстройвам.
„Сега пък коя роля играе“, уморено се запита Тори.
— Не си ме разстроила — отвърна тя и се отпусна на възглавницата. — Просто съм… преуморена… — След като майка й използва евфемизми, защо да не ги използва и тя?
— Разбирам — въздъхна Лаура Нън, взе подноса и се изправи. — Опитай се да поспиш още малко. Дала съм нареждания никой да не те безпокои. Днес на етажа няма да се включват прахосмукачките.
„Това е голям жест“, помисли си Тори. Майка и беше известна с ежедневното почистване на къщата, включително и в неделя. Като дете Тори сериозно считаше, че върши това нарочно, за да ги буди рано. Защото Лаура Нън твърдо вярваше, че само мързеливците спят до обед.
— Ще бъдеш ли тук следобед, мамо?
— В три имам една среща в студиото — усмихна се Лаура Нън. Казваше „студио“, независимо дали става въпрос за „Парамаунт“, „Уорнър“ или, „Дисни“. — По това време на деня трафикът положително ще е ужасен… Нали ги знаеш всичките тъпи борсови посредници и бизнесмени, който се влачат по разни тенис кортове и игрища за голф… Едва ли ще успея да се прибера преди шест, но ще предупредя Мария да ти сервира вечерята…
— Недей — махна с ръка Тори. — Предпочитам да те изчакам, ще вечеряме заедно в трапезарията.
Върху лицето на Лаура Нън изплува усмивката, която познаваха поне сто милиона души по света.
— Добре, скъпа. А сега си почивай.
Тори изпусна въздуха от гърдите си едва когато майка й напусна стаята. Имаше чувството, че през цялото време го е задържала там, че е била под ярките лъчи на прожектор. Кожата я пареше, сякаш обгорена от силна топлина. Замаяно се запита какво ли е струвало на баща й да се справя с необичайното излъчване на жена си през всичките тези години…
Актьорите нямат нищо общо с нормалните хора. Те пробват и захвърлят различни идентичности с лекотата, с която другите сменят дрехите си. Тази хамелеонска способност е изключително важна за успех на екрана, но в семейните отношения носи единствено напрежение и неудобство. Човек често остава с чувството, че броди из лабиринт с криви огледала.
Проблемът на актьорите е, че те никога не спират да играят. Това Тори научи още в най-ранна възраст. Никога не можеше да разбере дали чувствата им са искрени, или просто повторение на нещо вече изиграно. Поне за Тори беше така, затова не завиждаше на баща си…
Тъканите на ръка пердета помръднаха, ветрецът се вмъкна в стаята заедно с аромата на люляк, якаранда и бугенвилия. Пред очите на Тори се появиха други пердета, плющящи на вятъра през дупката от пластичния експлозив… В ноздрите я блъсна миризмата на изгоряло, на насилствена смърт… „Господи, Ариел! Нямахме време дори да…“
Тори рязко отметна завивките и стъпи с боси крака на персийския килим. Почувства лек световъртеж и побърза да потъне в „прана“. Дишането й стана дълбоко и равно.
Чувстваше се така, сякаш цяла нощ беше шофирала от Сан Франциско към Лос Анджелис. Изскачаше от непрогледния мрак, за да потъне в ослепителна светлина, гладкият и монохромен блясък на фаровете се сменяше с лудостта на мигащ, разноцветен неон… Усети слънчевата милувка върху лицето си и затвори очи. Вдишваше ароматите във въздуха, пред очите й тичаха разпокъсани картини: блясък на излъскани лимузини, миниполи и прекомерно тежки бижута, топлината на задната седалка, ярко червило, черно отчаяние… Безнадеждни опити да избяга от градината затвор…
Не искам да се връщам!
Съблече се и влезе под душа. Първо пусна гореща вода, след няколко минути я смени с ледена. Облече шорти и блузка без ръкави, сложи си лек грим и отвори вратата на хола. Навсякъде цареше плътна тишина. Представи си как прислугата стъпва на пръсти, за да не я събуди. Сложи ръце върху излъсканите перила от стар махагон и надникна надолу, към величествения входен вестибюл. Море от карарски мрамор, бронзови бюстове на Цезар Борджия, Николо Макиавели, Козило де Медичи. Личният пантеон от флорентински Ренесанс на Елис Нън. Тори се натъжаваше от факта, че в историческите представи на баща й отсъстват личности като Микеланджело, Да Винчи, Фра Анджелико, Донатело, Челини… За него италианският Ренесанс не беше нищо друго, освен сложни политически интриги и непрестанни междуособни войни.