Няколко часа по-късно, оттеглила се на спокойствие в стаята си, Тори отново си спомни приказката за Дзен-полицая. Образът му се покриваше напълно с Бърнард Годуин — човека, изиграл най-важната роля в живота й. Срещнаха се и всичко се промени, появата му беше като гръмотевица.
Седеше пред тоалетката в стил „ар деко“, подарък от майка й. Преди години Лаура Нън я настаняваше на стола и започваше да й връзва панделки. В нейните очи подобен акт се свързваше с най-топлите майчински грижи на света. Как не! Тори прекара четката през гъстата си коса и неволно потръпна. Гледаше лицето си в огледалото, в главата й започнаха да нахлуват спомените…
Преди десетина години, попаднала в чуждото и затворено общество на далечна Япония, тя приличаше на безпризорно гаменче, буйно и диво… През Средновековието тук такива младежи са били наричани „ронин“ — самураи, които все още не са овладяли бойното изкуство…
Запълваше дните и нощите си със скитане, обикаляше мръсните покрайнини на Токио, отбиваше се в мрачните кръчми по брега на реката, от която се носеше нетърпима воня.
Белите петна в съзнанието й бяха толкова много, че тя се страхуваше да заспи. Защото знаеше, че в момента, в който затвори очи, неизбежно се изправя пред неизвестността, пред изпитания, които все още не е готова да посрещне… По тази причина предпочиташе да будува, да си играе с опасността, да балансира по ръба на пропастта…
Не можеше да приеме, че някога ще изпитва носталгия по дома. Грег, естествено, й липсваше, но с това се беше примирила, то беше част от същността й. Но никога не беше допускала, че ще тъгува по баща си, ще изпитва нужда от одобрението в очите му, ще иска да го накара да се гордее с нея така, както се гордееше с Грег… В семейството просто нямаше място за нея, родителите й бяха свикнали да възхваляват успехите на Грегъри Нън — опитен пилот и известен в цял свят астронавт…
На практика бавно осъзнаваше нещо, което доскоро й се беше изплъзвало… Че обича баща си не по-малко от Грег, че те двамата са най-скъпите хора в живота й. Но мъчителното желание да се издигне в очите на Елис Нън, да му докаже, че е не по-малко достойна от брат си, й пречеше да го оцени обективно — така, както оценяваше Грег…
Най-странното беше, че не завиждаше на брат си, не му се сърдеше за славата, която неизбежно оставяше на втори план нея самата. Подобна реакция би била най-естественото нещо на света. Но тя обичаше Грег толкова силно, че дори за миг не би допуснала да го мрази… Понякога, честно казано, изпитваше лека ревност към отношенията между баща и син, но за липсата на същите отношения с Елис Нън обвиняваше по-скоро баща си, отколкото Грег…
От друга страна, беше съвсем нормално да оневинява Грег, тъй като той цял живот беше единственият й съюзник в тежката битка срещу родителския деспотизъм. Проявата на враждебност срещу него би означавала да се лиши от единствената си близка душа, би означавала заплаха срещу самото й съществувание…
Но когато Грег напусна Градината на Диана, Тори бавно осъзна, че най-силното й желание е да избяга от Лос Анджелис, да се махне накрай света.
Япония.
Там я очакваше огънят, който щеше да прогони мрака на самотните й нощи.
Сенсеят може би усети празнотата в нея, но не каза нищо. Той сляпо вярваше в упорития труд. Веднъж сподели, че желязната дисциплина е отговор на всеки проблем. Толкоз. С нищо друго не показа, че подозира за душевните й терзания.
Оказа се обаче, че нещата не са толкова прости. Тори скоро разбра, че или сенсеят греши, или тя не е в състояние да възприеме напълно неговите уроци… Това не й попречи да изкара обучението докрай, за голяма изненада на всички около нея. Оказа се, че е първата жена, успяла да стори това. Но неспокойството в душата й остана…
Такава я откри Бърнард Годуин: опасна с новите си умения, с обтегнати докрай нерви, балансираща на границата между живота и смъртта, кипяща от отчаяна смелост…
Всъщност тя едва не го уби при първата им среща, споменът за която беше кристално ясен в съзнанието й…
Откри я в един съмнителен нощен клуб, носещ странното име „Отвъдно щастие“. Беше истинска дупка, намираща се в най-затънтената част на Нихонбаши, един Господ знаеше как Бърнард изобщо се бе добрал до там… Всеки, който пристъпваше прага на клуба, изпитваше чувството, че е всмукан в центъра на опасен циклон.
Ухажваше я дребен по ранг, но огромен като годзила главатар на Якудза. Тори го търпеше, защото й харесваха татуировките му: ярки пламъци, които поглъщаха с ненаситна алчност всичко около себе си: богове и демони, митични зверове и свирепи самураи с дълги катани в ръце… Пламъците извикваха в душата й представа за пречистващи заклинания, по-могъщи от мрака на безкрайна нощ…