— Но „Бялата звезда“ е организация на украински националисти, нали? — попита Ирина.
Валери разбра и другата, неизказана част от въпроса й.
— Да — кимна той. — Ръководителите на „Бялата звезда“ са украинци, също като мен… Но ние се борим за различни каузи. Аз съм лоялен към държавата, а те — единствено към себе си…
По всяка вероятност това ще се окаже първата по рода си обща организация на малцинствата, обединяваща националисти от Грузия и Естония, Латвия и Литва, а дори и от мюсюлманските републики… Подобно обединение крие много опасности, особено за нас — хората, които поддържат централната власт.
Те просто не знаят какво искат… Анархия, хаос, далеч от стройната организация на единната държава. Получат ли автономия, те с положителност ще започнат да воюват помежду си. Просто защото са примитивни, защото робуват на дълбоки заблуди. Кой може да им посочи верния път по-добре от мен — един истински представител на украинското малцинство в управлението на страната?
Ирина не беше сигурна дали вълнението в душата й е предизвикано от възхищение или от отвращение. Вероятно и от двете по малко… В думите на Валери имаше истина. Мотивацията на дисидентите често се оказва ирационална и откровено налудничава, просто защото се ражда от две бурни емоции: гнева и страха… Революционерите се борят за власт, но когато я получат, обикновено не знаят как да я използват. Въпреки това й се искаше да го погледне в очите и да попита: „Нима не виждаш, че «Бялата звезда» е символ на свободата? Нима не разбираш, че чрез нея всички неруски народи в тази страна търсят своята независимост? Тя е сигурен признак, че времето на промените е настъпило. Такива са настроенията и във всички източноевропейски страни. Откажеш ли да признаеш този факт, ти едва ли много ще се отличаваш от някогашните руски царе…“
Но тя замълча, просто защото не можеше да се довери на никого. Усети бремето на потиснатите чувства с цялата му тежест, стори й се невъзможно да продължава така. Това е кошмар! Кошмарът на човек, чувстващ се като затворник в собствената си страна… Господи, как й се искаше да поговори откровено с някого! Да сподели чувствата, които вълнуваха душата й… Не можеше да си го позволи. Дори със свещеника в църквата „Архангел Гавраил“, а още по-малко с Валери Денисович Бондасенко. Тръсна глава, прехапа език и отново се превъплъти в ролята на доброто руско момиченце.
— Какъв прагматик си, Господи — рече с равен глас тя.
— Комунизмът е дълбоката същност на прагматизма и аз съм длъжен да бъда такъв — отвърна Валери, после поклати глава: — Няма смисъл да продължаваме този разговор, закуската чака…
Постави на масата чиниите с омлет, огромната му лапа се уви около чашата със силен чай. Както обикновено вече беше изконсумирал своята купичка с кисело мляко — винаги го правеше в движение, докато приготвяше останалата храна…
— Много е вкусно — похвали го Ирина и си отчупи парче черен, едрозърнест хляб.
— Взех рецептата от „Ню Йорк таймс“ — изръмжа Валери. — За съжаление не успях да намеря масло. А според Пиер Фрейни именно маслото прави разликата… Наложи се да използвам олио.
— И така е добре — усмихна се Ирина. — Олиото е по-полезно, в него няма толкова много холестерол. — Вилицата изведнъж замръзна на милиметри от устата й. „Господи, говорим съвсем като съпрузи, със смайване установи тя. Нима наистина започнах да свиквам с този живот на предателство и измама?“ Не може да бъде! После в главата й отново изплува това, което й каза за властта… В душата й помръднаха ледените пипала на страха.
— Какво има? — изгледа я Валери. — Изведнъж пребледня.
Ирина побърза да напълни устата си, трябваше й време.
Преглътна, избърса устни и едва тогава отговори:
— Нищо… Просто си мислех за това, което ми предстои довечера… За Марс.
Валери пусна една сочна ругатня, лицето му заплашително потъмня:
— Тоя мръсник иска да ме погребе! При това по най-бързия начин! Сега се е заровил в предложението ми за компромис с Балтийските републики!
— Нима не разбира, че компромисът е единственият възможен път? — вдигна глава Ирина. — Той ще докаже на света, че намеренията ни за реформи са съвсем реални, а на твоите колеги в Политбюро — необходимостта да проявят гъвкавост. Още повече, че Балтийските републики никога, не са били неразделна част от Съветския съюз. Всички го знаят, но никой не смее да го каже на глас… Нима в Кремъл си въобразяват, че народът има толкова къса памет? Кой би забравил, че Хитлер ги подари на Сталин през 1939 година, съгласно клаузите на тайния пакт „Молотов — Рибентроп“? Но Литва, Латвия и Естония имат свои отделни представители в ООН през всичките следвоенни години, светът винаги ги е третирал като независими държави. Според мен вече е крайно време да се откажем от тях, да им дарим свободата…