На устата на Валери Бондасенко се появи иронична усмивка.
— Литва и Латвия вече са независими, но в ЦК продължават да ръмжат — промърмори той. — Старците не са се отказали и търсят начин отново да сложат ръка върху тях… всякакъв начин…
— Е, това вече е прекалено — поклати глава Ирина. — Не вярвам да се стигне до война…
— Знаеш ли какво казва Ленин? — погледна я Валери и избърса пръстите си в салфетката. — „Интересите на социализма стоят над правото на самоопределение на отделните народи.“ Това е продължение на една мисъл на Маркс, според която „пролетариатът няма родина“…
В подобни мигове Ирина откровено го мразеше. „Как е възможно да си толкова фанатизиран марксист — ленинист, когато историята на собствения ти народ опровергава изцяло това учение?!“
— Във всеки случай ние няма да отстъпим без бой, както го стори в Ялта американският президент Рузвелт — продължи Валери. — Затова се вкопчихме в Естония, затова държим здраво Украйна и Грузия, Армения и Молдова… Тук националистическите настроения нямат никакво значение — факт, който Марс Волков упорито избягва да признае. Пее една и съща песен и размахва сабята над главата ми… Като развалена плоча с рокендрол.
Без да иска, Ирина избухна в смях.
— Господи, Валери! Понякога забравям колко си старомоден!
— Единствената ми грижа е политиката — простичко отвърна той.
— И именно тя ще те закопае някой ден! — извика тя. — Не можеш да победиш враговете си с тези капаци на очите!
— Нима разширението на моите хоризонти включва и упадъчната рок музика?
— Може би — сви рамене Ирина. — На Запад рок музиката е велика сила. Тя е не само печеливш бизнес, но и мотивира младите, придава смисъл на живота им…
— После се появява, армията и ги разпръсква като пилци — изтъкна Валери.
— Само до момента, в който създадат своя собствена армия.
Бондасенко се замисли. Отлично знаеше, че работата на Ирина в Министерството на образованието й позволява достъп до западния печат и съответните нови течения в живота отвъд Завесата. Обикновено тя беше далеч по-добре информирана от него и той охотно се вслушваше в съветите й.
— Твоята критика мога да приема, защото е конструктивна — усмихна се той. — Но това съвсем не означава, че ще търпя критиката на Марс Волков! — изправи се на крака и натъртено добави: — Не забравяй това довечера, когато полагаш красивата си главичка на гърдите му!
Писмото пристигна два дни след ритуалното самоубийство на Какуей Саката. Беше странно — квадратен плик от ръчно произведена хартия. Хоно Канзей го извади от пощенската кутия на път за работа и видя, че подателят му е Какуей Саката.
Датата съвпадаше с деня на самоубийството, вътре имаше един лист хартия, прегънат на две. Хоно го разгърна в метрото, на път за Касумигасеки. Вътре имаше малко ключе и нищо повече. Нито бележка, нито някакви обяснения.
Усети вятъра на приближаващата се буря, вероятно онази, за която беше споменал Саката. В продължение на тридесет и шест часа телевизията и радиото се занимаваха само с ритуалното му самоубийство, вестниците публикуваха снимки от мястото и трупа. Изказваха се най-невероятни предположения, всички телевизионни канали излъчиха интервю с шефа на Хоно — Кунио Мишита, което в много отношения приличаше на кръстосан разпит. Преди няколко години подобно интервю свали министър-председателя на страната, но Мишита беше прекалено опитен и телегеничен, за да се провали. Макар и притиснат до стената от неудобни въпроси, той не само успя да се измъкне от преки отговори, но и съумя да изглежда победител в словесните схватки. Един от каналите дори отмени обичайния сапунен сериал, за да покаже половинчасов репортаж на живо от Сенгакужи — лобното място на Саката.
На сутринта Хоно отиде на работа както винаги. Стиснала ключето в потната си длан, тя поднесе на Мишита обичайната чаша черно кафе и остави пощата на бюрото му. Отдръпна се настрана и мълчаливо загледа как дребният посивял мъж със стегната фигура и тънки му стачки започва да отваря кореспонденцията си. С готовност си записа задачите за деня, напомни за най-важните срещи от претрупаната програма на шефа си, включваща няколко заседания на високо ниво и интервюта за печата. Отблизо в поведението му се долавяше някаква странна раздвоеност. Без съмнение беше дълбоко разстроен от неочакваната смърт на своя посредник, но едновременно с това се радваше на вниманието, което му оказваха медиите. Беше изключително добър пред камерата и отлично го знаеше. Резултатите от първото му телевизионно интервю предната вечер вече се усещаха: обществеността беше на негова страна, а представители на деловите среди недвусмислено подчертаха, че Мишита се радва на пълната им финансова и политическа подкрепа. Хоно остана с чувството, че този човек най-сетне плува в свои води…