— Печелим търга за „Осака керамикс“ — съобщи той. — Моля те да уведомиш икономическия отдел, който трябва да изготви необходимите договори — потърка ръце, на лицето му се разля доволна усмивка. — Това е шестнадесетият търг, който печелим през тази година! — обърна се й свали дебела папка от рафта зад бюрото си. — Реших да закрия нашите нефтохимически подразделения. Трябват ни всички налични капитали, за да форсираме изграждането на сателитната мрежа „Мишита сатком“. Имам предчувствието, че правителството ще поощри подобен акт и ние ще получим съответните финансови облекчения… — подаде на Хоно още една папка и продължи: — Хората от „Кага“ ще бъдат тук около обяд, искам дотогава договорите да са готови за подпис. Съвместното предприятие с „Кага“ ще ми донесе допълнителен авторитет. — Все още не беше я погледнал в очите, но в поведението му нямаше дори следа от притеснение. Докосна с пръст челото си, сякаш беше забравил нещо важно. — О, между другото, искам да ми уредиш една спешна среща… Пак по обяд трябва да се видя с Аоки от „Тандем поликарбон“. Новата технология за оцветяване е особено подходяща за тяхното производство…
— Благодаря, сър — не се сдържа Хоно.
— А? — погледна я за пръв път той. — Какво има?
— На заседанието на Управителния съвет миналата седмица споменах за новата стокова листа на „Тандем“ и предложих нашата диполна технология, която отговаря напълно на техните изисквания…
— Така ли? — разсеяно я погледна Мишита, умът му очевидно вече беше на друго място. — Не си спомням. Вероятно бъркаш, тъй като докладната на Фуджинами по въпроса пристигна току-що… Свършил е отлична работа, със сравнителни анализи и всичко останало. Чака го повишение, ако сделката се осъществи. Ще ми напомниш за това, нали?
— Но…
— Осем и половина — установи Мишита след кратка справка с масивния часовник върху бюрото. — Време е за първото заседание. Надявам се, че си поканила когото трябва…
Хоно мълчаливо напусна кабинета. Фуджинами присъстваше на онова заседание миналата седмица и най-безсрамно беше откраднал идеята й. Сама си е виновна, трябваше да я представи в писмена форма. Тогава Мишита положително щеше да й обърне внимание.
Седна зад бюрото си и бавно разтвори длан. Ключето на Саката влажно проблесна.
Неволно се залови да прави рекапитулация на това, което беше постигнала. Намираше се в сърцето на Токио, най-любимия град на света. Беше секретарка на най-преуспяващия бизнесмен в страната, имаше авторитет сред колеги, приятели и познати. На практика беше извадила голям късмет да бъде служител на „Мишита индъстриз“ точно в годината на най-стремителната експанзия на огромната мултинационална компания.
Имаше чувството, че Кунио Мишита печели изгодни държавни поръчки с лекотата, с която диша. Гъвкав и с пъргав ум, той неизменно усещаше областите, в което правителството има намерение да инвестира, и беше готов да му предложи съответната нова компания. Убедителен пример в тази насока беше създаването на „Мишита Апарел“… Само преди шест месеца Хоно твърдо вярваше, че късметът на боса й ще се прехвърли и върху нея. Но не стана така…
Какво се случи току-що? Влезе в кабинета на Кунио Мишита с твърдото намерение да му предаде странното ключе и да чуе причините за самоубийството на Какуей Саката. Не го стори, сега вече имаше чувството, че едва ли ще го стори и в бъдеще.
Подозираше, че ще трябва да сподели за странния плик в пощенската кутия поне със съпруга си Ейкичи, с шестото си чувство усещаше, че за него трябва да научи и Токузо. Връзките и с Токузо — Токийската градска прокуратура, бяха на лична основа. Просто защото там работеше съпругът й Ейкичи Канзей, длъжността му беше заместник-помощник на главния прокурор. „Затънал съм до гуша в следствени дела за политическа корупция и незаконна злоупотреба със служебното положение“, често й се хвалеше той. Страстно обичаше своята работа, нищо на света не беше по-важно от нея.