Житейската философия на Ейкичи беше проста, но ефикасна. „Всяко нещо има своето време и място“, казваше той и твърдо се придържаше към този принцип. Беше изключително организиран човек, произхождащ от стара и уважавана токийска фамилия. Благодарение на собственото си трудолюбие и широките връзки на баща си беше получил отлично образование, беше си създал нужните контакти и в крайна сметка беше получил престижен пост, за който мнозина му завиждаха.
Майка му се беше опитвала да го глези като дете, но това изобщо не му се отрази. Единственото му желание беше да надмине очакванията на баща си и това го превърна в упорит до фанатизъм студент. Завърши университета с пълно отличие и пожела да бъде самостоятелен. Това не беше чак толкова трудно, тъй като разполагаше с щедра стипендия от дядо си и не беше длъжен да работи, за да си изкарва хляба.
Светът на Ейкичи беше затворен между две граници: власт и пари. Семейството му разполагаше и с двете, може би затова той ги възприемаше като даденост, а не като Божия благословия.
Когато Хоно се запозна с него, тя вече знаеше всичко това. Ейкичи я привлече именно с безупречно подредения си живот и ясно поставените цели. Самата тя беше израсла в общо взето нестабилна семейна среда и идеята да се омъжи за един истински организационен гений й се стори неудържимо привлекателна. Още повече, че отношението на хората към нея се промени рязко в мига, в който обявиха годежа си. Всичко това стана благодарение на авторитета на Ейкичи и тя не можеше да не се съобрази с този факт. Ожениха се преди девет месеца и телефонът й буквално се зачерви от многобройните покани на познати и приятели. Принуди се да монтира телефонен секретар, за да се справи с тях. Това също се дължеше на авторитета на Ейкичи.
А самият той се оказа съпруг, за който дори не беше мечтала. Хладен и затворен, той излъчваше „итаи“ — онази особена интимност, която се постига само между две сродни души. Никога и за нищо не я хвалеше, тъй като това би означавало да хвали себе си — един крайно недостоен акт в света на хората като Ейкичи. Продължителното мълчание и хладното отношение към Хоно доказваха недвусмислено наличието на „итаи“, сърцето й преливаше от уважение. Подобно на повечето съпруги от своето поколение, тя никога не го наричаше по име, когато бяха у дома. Предпочиташе да му казва „Ото-сан“ — татко… Това обръщение не беше резултат на личен избор, а по-скоро се дължеше на културната среда, в която живееха. Дълбоко в себе си Хоно знаеше, че никога не би могла да даде точна дефиниция на своите отношения с Ейкичи. Те бяха „итаи“ и толкоз…
Личният живот на Ейкичи беше толкова подреден, колкото и професионалният. Държеше да се храни в точно определено време, очакваше от Хоно да му поднася блюдата, които обича, при това в съответния ред. А когато вечеряха навън, Хоно беше длъжна да се съобразява с темата на разговор (разбира се, предложена от него), да знае кога да пази мълчание, особено по време на делови разговори. Без значение беше фактът, че като секретарка на Кунио Мишита тя имаше широки познания в областта на бизнеса. Безспорно изказваше професионално мнение по голяма част от дискутираните теми, но то трябваше да бъде запазено за лична употреба и толкоз. Всеки месец, на точно определена дата, Ейкичи канеше у дома свои делови партньори. Задължението на Хоно беше всичко да бъде безупречно, след което се оттегляше встрани, като гейша…
„Не, няма да казвам на Ейкичи за ключето“, реши тя. Спираше я същото шесто чувство, което я предупреди да не влиза в конфликт с Мишита. Освен това никога не беше споделяла със съпруга си за своето приятелство с Какуей Саката. Просто нямаше как да заговори на подобна тема…
Ключът. Послание от отвъдното, тежка отговорност към паметта на мъртвия приятел. „Гири“, чувството за дълг, легна в душата й като бетонна плоча. По неизвестни причини Какуей Саката беше избрал за изпълнител на последната си воля именно нея. Защо? Хоно нямаше отговор на този въпрос. Може би ще го получи едва когато намери ключалката, която отваря този ключ…
Саката беше мъж със сложен и изтънчен характер. По време на многобройните им разговори Хоно постепенно стигна до заключението, че той е отличен познавач на женската душа. За разлика от повечето мъже, възпитани в самурайски дух, той никога не пренебрегваше мнението и опита на жените. „Времената се менят, каза изведнъж той. Преди години жената беше считана за нещо нечисто. Баща ми беше производител на саке… По време на ферментационния период, който трае няколко месеца, той упорито отказваше да вижда майка ми, тъй като беше убеден, че това ще доведе до провал на цялата реколта… — засмя се и добави: — Самураите механично искат да живеят с миналото. Но това минало невинаги се оказва такова, каквото очакват…“