Разказа й за родителите си, които продължаваха да живеят в Москва и които той посещаваше всяка неделя. Носел им лакомства от сорта на черен хайвер и балтийска херинга — храна, която те никога не биха открили по магазините. Разказа й за по-големия си брат, вече покойник, и за сестра си — омъжена, с три деца.
— Понякога си мисля, че най-щастлива от нас е именно сестра ми — каза той, докато пълнеше чашките е водка. — Тя води обикновен живот, грижите й са дребни, като на всички останали. Имаше проблеми с последното си дете, което се роди с шум в сърцето. Но сега всичко е наред, детето се оправи. Животът й е запълнен с любов и грижи за семейството. Те са всичко за нея, без тях е загубена…
Помълча известно време, очите му безцелно обходиха заведението.
— Знаеш ли, нещата около сестра ми бяха доста особени. Не бяхме близки, особено докато растяхме. Ние с брат ми бяхме неразделни, а тя — нещо като страничен човек, като враг… Нищо не споделяхме с нея, страхувахме се, че ще ни издаде на нашите… Затова изненадата ми беше огромна, когато, години по-късно, на погребението на брат ми тя се изправи до мен и започна да изброява всичките ни момчешки тайни. Знаела ги е през цялото време, просто защото е била далеч по-умна от нас. Но ги е пазела в себе си. Нашите тайни са били свещени за нея, въпреки че ние я изключвахме от игрите си и я подигравахме… Днес сме изключително близки. Изпитвам дълбоко удовлетворение, когато съм с нея, тя е единственият остров на разума в един безумен свят… Прозаичната й привързаност към обикновените неща — родина, партия, деца, които един ден ще се включат в строителството на социализма, — постоянно ми напомня за важността на делата, с които съм се заел…
Ирина искаше да го попита какви точно са тези дела, но навреме се овладя и отпи глътка лютива водка от чашата си. Започваше да става професионалист, вече знаеше кога да задава въпроси и кога да си държи устата затворена. Това беше инстинктът, който показва на великите военачалници точното време на решителната атака, предпазва ги от излишни загуби и осигурява крайния успех на операцията.
Атаката по принцип е акт, който води до разголване. Ирина знаеше, че времето за подобен риск все още не е настъпило. Марс не беше достатъчно уязвим, продължаваше да е нащрек, въпреки количеството водка, което беше погълнал. Бузите му поруменяха, очите му излъчваха неестествен блясък, но тя усещаше, че въпреки тези очевидни признаци за влиянието на алкохола, умът му продължава да функционира с трезва прецизност.
Нещата бяха доста променени, когато се прибраха в апартамента му. Водката беше получила достатъчно време да попие в организма, либидото бързо вземаше връх над трезвия разум.
Облада я бързо, като експресен влак. Сякаш искаше да свърши час по-скоро, да скрие удоволствието, което изпитва от гъвкавото й тяло. Постъпваше така още от самото начало на връзката им, Ирина беше сериозно озадачена. Струваше й се, че подобно отношение не се връзва със задълбочения му характер, няма нищо общо с прямотата и искреността на възгледите му. Във всеки случай прибързаното му поведение в леглото не й се отразяваше по най-добрия начин, в душата й оставаше чувство на неудовлетворение. Въпреки това играеше ролята си с неизменно старание, целта й оставаше непроменена — да накара този човек да я почувства близка… Понякога я обземаше срам, имаше чувството, че е на сцената на театър с един-единствен зрител, когото трябва да омае и прелъсти.
Мигът, в който той се отдръпваше от нея, неизбежно пробуждаше тъга. Ирина очакваше този миг, правеше всичко възможно да бъде готова. Но тъгата все пак идваше — понякога толкова силна, че чак очите й се насълзяваха. Представяше си, че е някаква екзотична рибка, въртяща се в кръг около стените на стъклен аквариум. Отчаяно стискаше клепачи, но видението отказваше да изчезне, ставаше все по-ярко и по-тъжно… Въртеше се до безкрайност, чак докато й се замае главата. После чувството на пустота бавно започваше да се топи…
Марс не забелязваше нищо. Седнал гол зад модерното си писалище от датско дърво, той пушеше една след друга силните си турски цигари и отпиваше от чашата черно турско кафе, гъсто като мед. Настолната лампа беше наведена ниско над купчината документи, които неизменно изпълваха ожуленото му кожено куфарче. „Този човек работи двадесет и четири часа в денонощието“, поклати глава Ирина.
Лицето му беше скрито в облаци лютив дим, но тя продължаваше да го наблюдава, отпусната по корем на леглото.
— Необичайно слабата подкрепа за американските инициативи в ООН май ще се окаже единствената добра новина за седмицата — промърмори сякаш на себе си Марс. — Може би все пак ще успеем да изолираме Америка…