Големия Езо обитаваше огромно, подобно на склад помещение, разположено в източните покрайнини на Токио. Без съмнение беше богат човек, за да може да си го позволи. В това едва ли имаше нещо чудно, тъй като Големия Езо беше оябун на един от най-могъщите кланове на Якудза — гангстерите, които имаха монопол над подземния живот на огромния град. Тези хора живееха в затворени фамилии от комарджии, които пропиляваха на зарове цели състояния и с това предизвикваха дълбокото уважение на обикновените японци, възприемащи ги като полубогове, като митически същества…
Но ако се приеме, че Якудза обитават един митичен подземен свят, неизбежно трябва да се приеме и нещо друго: Големия Езо е бог Харон, чиито многобройни пипала се простират навсякъде и са прехвърлили през реката Стикс хиляди невинни души… Отвъд, в мрачните и изпълнени с опасност територии на Якудза… По стечение на обстоятелствата един от тези нещастници беше и бащата на Хоно Канзей…
Хоно подозираше, че именно Големия Езо е убиецът на баща й. Може би не със собствените си ръце, но каква е разликата, по дяволите? Баща й беше отчаян комарджия, нищо не беше в състояние да го откаже от гибелната страст. Играеше в контролирани от Якудза заведения и губеше. После дойде редът на неизбежните заеми, утежнени от огромна лихва. Губеше и тези пари, дълговете му главоломно растяха. Животът му свърши под колелата на връхлитащ автобус, така и не се разбра дали се е хвърлил сам, или някой му е помогнал… Издъхна, преди да го откарат в болницата, със счупен гръбнак, сред локва кръв…
Насочила се към жилището на Големия Езо, Хоно неволно си спомни за тяхната първа и последна среща… Беше се появила на прага със смирено изражение на лицето, любезно помоли да я допуснат до домакина. Получила очаквания отказ, тя все така любезно подхвърли:
— Кажете му, че дъщерята на Нобору Ямато иска да погаси заемите му…
Озова се в кабинета на Големия Езо точно след три минути. На лицето му грееше широка усмивка, а Хоно спря на крачка от него и впи поглед в лицето на човека, станал причина за смъртта на баща й. Огледа го добре, после измъкна малък пистолет и го насочи в главата на гангстера.
Онзи продължаваше да се усмихва, Хоно тръсна глава и гневно просъска:
— Ти не само строши гръбнака на баща ми, ти стъпка и душата му! Какво се хилиш?
— Би било срамно да проявявам страх пред лицето на смъртта — отговори Големия Езо.
В този миг Хоно ясно видя последиците от това, което се готвеше да стори. И едновременно с това разбра, че не може да го стори. Колкото и силна да беше мъката по изгубения баща, тя не би могла да отмъсти за смъртта му по този елементарен начин — като предизвика смъртта на друг човек…
Затова свали оръжието и мълчаливо го остави върху бюрото на Големия Езо…
Днес, година по-късно, тя отново се появи на това ужасно място. Стори го по принуда, подгонена от силата на отчаянието. Гадеше й се при мисълта, че трябва да се срещне с Големия Езо, но само той притежаваше достатъчно власт, за да й помогне… Отвратително чудовище, митичен дракон, хитър, коварен, непредвидим…
Влезе в склада, главата й моментално се замая. Изпита странното чувство, че времето спира и потича в обратна посока, към мрачното минало.
Вътрешността беше променена. На високия таван бяха пробити широки капандури, светлината от тях падаше върху перфектно очертания квадрат на японска градина: алпинеум от бели камъни, от който се стичаше поток от гладък чакъл, миниатюрни храсти и дръвчета създаваха чувство за симетрия. В далечния ъгъл се издигаше горичка от изумруденозелен бамбук — задължителния контрапункт, без който съзерцанието губи своя смисъл.
Преведоха я покрай градината, извървяха дълъг път сред лабиринт от широки коридори и най-сетне се озоваха пред кабинета на Големия Езо. Безцеремонно я тикнаха вътре, ключалката меко щракна зад гърба й. Озова се пред равнодушния поглед на домакина. Кабинетът беше пълен с антични предмети, очевидно стари и скъпи. Китайска ваза от изящен полупрозрачен порцелан контрастираше рязко с тежката и величествена самурайска броня от XVII век, окачена на стената зад нея. В противоположния ъгъл имаше красив и монументален фонтан Нагуши, изработен от черен камък. Матовата му повърхност мрачно проблясваше под кристалните водни струи, а на стената над него висеше прекрасна дърворезба от Хокусай — великия японски скулптор.
Хоно обхвана всичко това с един кратък поглед, в душата й се появи недоумение. „Как е възможно чудовище като Големия Езо да проявява толкова изтънчен вкус, запита се тя. Откъде е този странен афинитет към красивите и изящни предмети?“