Измина доста време, преди домакинът да покаже признаци на живот. Туловището му се раздвижи, ръката издърпа едно от чекмеджетата и на, бюрото се появи пистолетът, който Хоно беше насочила в главата му преди година.
— Предполагам, че си дошла за това — промърмори Езо.
Хоно втренчи поглед в блестящото дуло, предвидливо извито настрана. Върху хромираната стомана изплуваха разпокъсаните и болезнени спомени, раната от бащината смърт отново се разтвори в душата й.
— Ако омразата все още живее в теб, имаш още един шанс да я използваш — спокойно добави Големия Езо.
Но в душата й живееше единствено обречеността.
— Задръж го — дрезгаво прошепна Хоно. — Сигурно ще намериш начин да го използваш…
— Както искаш — кимна гангстерът, огромната му лапа покри оръжието. После се сети нещо, издърпа пълнителя и й го показа. — Не беше зареден, макар да си била сигурна в обратното… Това ми позволи да надникна в сърцето ти… — на лицето му изплува лека усмивка. — Искаш ли нещо друго?
Хоно вдигна глава и го погледна в очите. Напълни дробовете си с въздух и тихо попита:
— Може ли да получа чаша чай?
Големия Езо вдигна вежда в знак на учудване, после кратко кимна с глава:
— Да, разбира се.
Натисна едно копче пред себе си, даде тихите си нареждания и се облегна назад в креслото.
— Ако продължаваш да се мръщиш, скоро ще остарееш — отбеляза след известно време той, огледал на спокойствие лицето на Хоно. — Чувал съм го от майка ми… Така съветваше бившата ми жена… — на лицето му отново се появи усмивка. — Може би трябва да те заведа при нея на инструктаж…
Чаят пристигна. Големия Езо се зае с церемонията по сервирането. Хоно проговори едва когато чашките останаха празни.
— Имам нужда от помощта ти.
— Моите ръце са изцапани — някак тъжно поклати глава Езо. — Аз съм гангстер, а ти си твърдо убедена, че съм убил баща ти… Как е възможно да търсиш помощ именно от мен? — главата му отново се поклати. — Дошла си не където трябва… По-добре се обърни към полицията, или иди в Токузо…
Значи знае, че съм омъжена за Ейкичи, съобрази Хоно. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като събирането на информация беше едно от основните занимания на Големия Езо.
— Полицията и прокуратурата не могат да ми помогнат — твърдо рече тя. — Ти си единственият ми шанс. Искам да сторя каквото трябва, но изпитвам страх. Обвързана съм от „гири“, но какво може да направи една жена в този мъжки свят? Искам да ми помогнеш. Ще го сториш ли?
Големия Езо дълго я гледа. Беше едър мъж на около петдесет години, ръкавите на копринения костюм сякаш всеки момент щяха да се пръснат под напора на огромните мускули. Широкото му и открито лице внушаваше доверие, колкото и странно да звучеше това. Здраво стиснатите устни и решителната брадичка издаваха наличието на силна воля и голяма доза агресивност. Косата му беше гъста и късо подстригана, в подрязаните мустачки проблясваха първите сребърни косъмчета. Повече приличаше на представител на закона, отколкото на гангстерски оябун.
— Извинявай за въпроса, но защо трябва да ти помагам? — разпери ръце той.
Хоно очакваше подобен въпрос. Отвори бележника, в който съхраняваше адреси и телефони, на бюрото легна кафяв плик.
— Това са пари — рече. — Всичките, които успях да събера…
Големия Езо се намръщи.
— Не стигат ли? — попита със свито сърце Хоно.
— Махни този плик! — заповяда гангстерът. — Не вземам пари от млади и красиви момичета, които би трябвало да имат повече ум в главата!
— С всичко ли се шегуваш? — изгледа го Хоно и отчаяно поклати глава. Ако Големия Езо откаже, всичко отива по дяволите! — С твоя помощ бих могла да…
— Моята помощ не се купува, драга госпожо Канзей! — отсече Големия Езо, стана от мястото си и тежко пристъпи към нея. — Тя се заслужава! — очите му не се отделяха от лицето й. — Сама каза, че си слаба жена в един мъжки свят… Това ми напомня за думите на мама, отправени към бившата ми жена: „Трябва да ме убедиш, че мястото ти е именно тук“… Ако аз приема да ти помогна, това означава, че поемам съвсем точно определени задължения. Отношенията ни ще станат други — сериозни и задълбочени. Затова те съветвам хубаво да си помислиш, преди да продължиш…
— Вече сторих това — отвърна Хоно. — Ако приемеш да ми помогнеш, аз ще ти бъда задължена… Нямаш представа колко зле се чувствам, като си помисля за това.