Стряскаше се от ударите на собственото си сърце, отваряше очи и се надигаше в креслото. Ръсел седеше насреща й, потънал в съдържанието на дълъг факс, изпратен от оперативния център на „Алеята“, скрит дълбоко под изумруденозелените хълмове на Вирджиния. Помнеше го като пушач, но сега очевидно беше отказал цигарите и ритмично дъвчеше капачката на някаква химикалка.
Някъде над Охайо или Мисури им поднесоха кафе и сандвичи и Тори с благодарност пое пластмасовата чинийка. Нямаше никакво желание да се връща към кошмарната дрямка, запълнена с болка и вледеняващ ужас.
Ръсел се обади едва когато приключиха със закуската.
— Продължаваш ли да поддържаш връзки с японския вариант на мафията? — попита той.
Тори не обърна внимание на иронията в гласа му. Все още си го представяше небрежно отпуснат в блиндираната лимузина, арогантен и циничен… Толкова сигурен в нейното обаждане, че не си беше направил труда да се качи на самолета. Изпита желанието да стовари един юмрук в лицето му, но вместо това направи опит да се концентрира върху плана, който се очертаваше в главата й. Някъде на разсъмване тя стигна до заключението, че има начин да получи всичко, което иска: своята работа в „Алеята“, като тя, а не Ръсел диктува условията; едновременно с това да го накаже за наглостта, да отмъсти за отстраняването си… Възнамеряваше да го нарани далеч по-дълбоко, отколкото би сторила това с помощта на юмруците си. Все пак представата за мутрата му със скоби за фиксиране на счупени челюсти я накара да изпусне една замечтана въздишка…
— Ако имаш предвид Якудза — да, аз все още имам контакт с тях — невинно се усмихна тя.
Ръсел кимна с глава, сякаш доволен, че е издържала някакъв неизвестен тест.
— Много добре — рече. — Защото твоите Якудза са затънали до гуша!
— Имаш предвид убийството на Ариел Соларес?
Ръсел отмести подвижната лампичка и притисна с пръсти клепачите си. Лицето му потъна в сянка. Зад илюминаторите се мяркаха белите кълба на облаците, разкъсани от скоростта на реактивния лайнер.
— Помниш ли онези убийци от Якудза, които ви преследваха в подземията на Буенос Айрес? — попита той. — Е, те бяха една малка част от заплахата, която трябва да отстраним… Страхувам се, че ни очакват още доста мръсни номера…
— Сега разбирам на какво дължа личното ти посещение — въздъхна Тори. — Японците играят някаква игра и ти имаш нужда от моя опит… — очите й се спряха върху лицето му с престорена загриженост. — Но какво е това? Нима си се изпотил под мустачките?
— Не ставай смешна!
Отговорът му прозвуча раздразнително и Тори изпита дълбоко задоволство.
— Сериозна ли е тази игра? — попита тя.
— Твоите японски приятелчета започват да ме дразнят — хладно я изгледа Ръсел. — Не признават никакви правила!
— Напротив, те винаги играят по правилата — поклати глава Тори. — Проблемът е там, че ти реагираш като всеки друг член на американската администрация… И нямаш никаква представа за тези правила!
Той се втренчи в нея с изражението на човек, сблъскал се със странно произведение на модерното изкуство. В погледа му имаше шок, объркване и солидна доза гняв.
Тори изпревари реакцията му, скочи на крака и отиде в тоалетната. Върна се двадесет минути по-късно, облечена в топла жилетка от естествен мохер над плътно прилепнало боди. Надолу носеше плисирана поличка в бежов цвят, на краката си имаше меки обувки от кожа на гущер, на ушите й се поклащаха обици от солидно злато.
— Едно малко шоу, а? — язвително подхвърли Ръсел.
— Ето как ти се отразява Л.А. — въздъхна с престорено съжаление тя. — Винаги си мислиш за някакво шоу… — на лицето й се появи усмивка. — Ти може и да не оценяваш усилията ми, но Бърнард положително ще бъде на друго мнение.
Вашингтон ги посрещна с гъсти изпарения, издигащи се от Потомак. Една от специалните лимузини на Ръсел ги очакваше направо на пистата. Мощният двигател едва чуто мъркаше, тъмните стъкла предлагаха надеждна защита както срещу столичната влага, така и срещу куршумите на евентуален убиец.
Тори изчака да излязат сред хълмовете на Вирджиния и въпреки протестите на Ръсел спусна прозорчето от своята страна.
— Искам да чуя как пеят птичките — поясни тя, докато колата се насочваше към магистралата с четири платна. По нея изминаха точно осем километра, след което свърнаха по широко и гладко шосе, от двете страни на което се занизаха къщичките на типично американско градче, с обичайните за цялата страна магазини: „Сиърс“, „Д.С. Пени“, „Рейдио Шак“ и „Файленс“ — огромната аптечна верига с представителства във всяко населено място. Лимузината прекоси градчето и влезе в голям подземен паркинг. Стигна най-долното ниво и спря срещу гола бетонна стена, боядисана в бяло. Изчакаха електронната проверка, продължила няколко секунди. После на малкия пулт пред Ръсел светна зелена лампичка и той набра десетцифровия шифър за достъп. Част от бетонната стена се вдигна и лимузината се плъзна в отвора.