— Значи ничия земя, така ли? — подхвърли Естильо.
— Liano negro — кимна Круз. — Черна джунгла. Земята на сенките. Според един от най-упоритите слухове, войската и ОАС са окупирали района не за да открият новата фабрика, а за да я охраняват… — раменете му отново се повдигнаха. — Но слуховете винаги са силно преувеличени, нали? Няма начин да се разбере истината…
Има такъв начин, разбира се. Една и съща мисъл премина през главата на Тори и Соня, Ръсел и Естильо… Именно тя ги накара да разменят напрегнати погледи. Цялата необходима информация беше разменена, без да се каже нито дума. Беше им ясно, че тръгват за Liano negro, откъдето ще хванат нишката на сложната японска игра…
Двадесет часа по-късно вече напускаха Картечния град. Намираха се на борда на един от хеликоптерите на Круз — американски военнотранспортен модел „Бел Джет Рейнджър“.
Малко преди излитането Соня направи знак на Тори и я отведе настрана.
— Не забравяй какво ми обеща! — прошепна тя. — Трябва да ми помогнеш да ликвидирам Круз!
— Няма да забравя — каза Тори. — Но това ще стане, като се върнем.
— Добре, като се върнете — кимна Соня. Каза и още нещо, но думите й потънаха във воя на витлата. „Дали зърна съмнение върху лицето на колумбийката, или само така й се беше сторило“, запита се Тори.
Всички носеха комбинезони от лека материя в защитен цвят — униформата на въздушните десантчици. Въоръжението им се състоеше от мачете, армейски нож, револвер 45-и калибър и лек автомат „Узи“ с по три резервни пълнителя.
В търбуха на хеликоптера беше тъмно, вибрациите ги разтърсваха чак до костите. Ръсел отиде да поговори с пилота, който трябваше да ги спусне в точно определен район, а после, двадесет и четири часа по-късно, да ги прибере обратно. Уговорката беше да се върне още веднъж, след нови двадесет и четири часа, ако нещо попречи на групата да се яви на уговореното място. Естильо се изтегна на дървената скамейка до стената и веднага заспа. Тори облегна глава на хладния илюминатор и затвори очи.
— Не бива да се тревожиш толкова, сеньор Слейд — обади се няколко часа по-късно Естильо. — Ние, аржентинците, имаме една хубава поговорка: „Когато сатаната се опитва да ходи по леда, той винаги пада по нос… Ледът не е любимата му настилка.“
„С кого се занася“, запита се Тори, докато хеликоптерът бавно се снижаваше над малката полянка, появила се като светло петно сред гъстата джунгла на провинция Мета. В душата й помръдна мрачно предчувствие.
Черната джунгла. Домът на сенките. Територията, която е извън контрола на Круз и Орола… Но все някой трябва да я контролира, нали? Въпросът е кой е този някой…
Четвърта глава
Москва, Токио
Марс позвъни в службата на Ирина и я помоли да отскочи през обедната почивка до Гастроном №1 на улица „Горки“. Искаше малко продукти за родителите си, които в събота възнамеряваше да посети. Цял ден беше ангажиран със срещи и заседания и се страхуваше, че прясната есетра бързо ще свърши.
Ирина с готовност прие. Разходката по улица „Горки“ с многобройните магазини и хотели, с тротоарите, задръстени от добре облечени чужди туристи, винаги й доставяше удоволствие. Но най-много обичаше просторния и отлично зареден Гастроном №1, където се чувстваше като дете, попаднало в света на приказките. Зад стъклените витрини бяха подредени хранителни продукти от всички краища на Съветския съюз, имаше и доста чуждестранни стоки. Опашките бяха огромни, но Ирина с удоволствие се включваше в тях. Така получаваше допълнителна възможност да потъне в особената атмосфера на този магазин.
Купи исканите от Марс продукти — прясно пушена есетра и няколко кутийки хайвер, после импулсивно добави към тях и пакет вакуумирана пушена сьомга, внесена чак от Нова Скотия. Беше ужасно скъпа, но Марс с положителност ще оцени тази проява на екстравагантност, помисли си тя.
Излезе от гастронома и бавно тръгна по тротоара, осветен от бледите слънчеви лъчи. Изпитваше дълбоко задоволство от факта, че е на чист въздух, далеч от мрачната и претъпкана канцелария. Е, въздухът едва ли можеше да се нарече чист, но като всички московчани и Ирина отдавна беше свикнала да не обръща внимание на отровните газове, които бълваха старите и раздрънкани автомобили, изпълващи московските улици.
Намираше се на петдесетина метра от книжарница „Дружба“, когато Валери излезе отвътре. Вдигна ръка и понечи да го повика, но той вече бързаше надолу по тротоара.