— Разкажи ми за семейството си — рече. — Какъв живот си водила там?
— Скапан — въздъхна Ирина. — Баща ми беше скрит пияница — от онези, които чакат почивните дни, за да се гипсират… Иначе беше редовен, нямаше дори един ден отсъствие от работа. Той отдавна почина… Работеше в някаква ядрена централа, но никога не споменаваше за работата си. Подозирам, че е започнал да пие, след като родителите му умрели от студ някъде в Сибир… Така и не успя да се освободи от чувството за вина.
— За какво?
— За това, че те са мъртви, а той продължава да живее. Свалил палтото от тялото на майка си, обувките от краката на баща си. Гледката на тези крака го преследваше, докато беше жив… Били сини и подути, студени като лед… Половин час се борил, докато събуе проклетите обувки… Веднъж спомена, че именно тези дрехи го спасили от бялата смърт, спомените обаче го измъчваха… По време на трагедията бил едва 11-годишен…
— Бедният — поклати глава Марс. — Но нали животът е бил пред него?
— Според мен част от него е умряла там, в Сибир, заедно с родителите му — въздъхна Ирина.
— Значи е бил достоен за съжаление…
Ирина направи опит да прогони спомените. Но въпреки това в главата й проеча студен и враждебен глас. Тя знаеше какво й казва, но не искаше да го слуша: „КГБ, запазете спокойствие!“ Сибирска зима, жълтият диск на луната е насечен от дебели решетки… Родината се е превърнала в огромен и студен затвор…
— Нещата едва ли щяха да се развият така, ако не беше починал и брат ми Евгени — промълви тя, без да вярва в нито една от произнесените думи. Мразеше се за проявената слабост, но вече не можеше да спре. — Убиха го недалеч от тук, на брега на Москва река… Нощта беше ледена, имаше пълнолуние. Беше се забъркал с някакви престъпници, купуваше и продаваше контрабандни стоки. Така и не разбрахме кой го е заклал — потенциален купувач или някой от конкурентите му. Милицията отлично знаеше с какво се занимава и не прояви никакво усърдие за разкриването на убиеца. Честно казано, дори не си мръдна пръста. Аз останах с впечатлението, че се радват на смъртта му.
— А семейството ти?
— Семейството хич го нямаше, отношенията ни бяха на прага на разпадането. Баща ми вече беше починал, всички отдавна бяхме свикнали с отсъствието му. Но убийството на Евгени дойде като неочаквана експлозия насред кухнята — обичайното място за редките ни срещи, постоянно убежище на мама. Именно там я завари съобщението на милицията. Направо полудя. Изтича навън необлечена, въпреки ужасния студ. Озовала се над вкочанения труп на сина си с нож в гърдите, тя започна да скубе косите си, да се блъска с юмруци в гърдите. Помня, че едва успях да я прибера. Беше бясна, от устата й излитаха страхотни ругатни, никога преди не бях я чувала да говори подобни неща. Направи опит да ме захапе, очевидно не можеше да ме познае…
Марс позволи на мълчанието да се проточи. Веселата глъч наоколо изведнъж й се стори нетърпима, Ирина изпита желанието да скочи на крака и да изкрещи: „Спрете! Господи, защо всички изглеждат толкова щастливи?“
— Жива ли е още? — обади се най-сетне Марс.
— Отчасти — горчиво отвърна Ирина.
— Съжалявам — прошепна той и погали ръката й. — Понякога думите са неуместни, нали?
Ирина усети промяната и внимателно го погледна в очите. Имаше чувството на човек, който се разхожда в позната до болка градина и изведнъж открива, че един от камъните по пътя му се е изместил. Леко и незабележимо, но въпреки това градината изведнъж е придобила нов, съвсем необичаен вид…
— От време на време човек просто има нужда от присъствие — промълви тя, все още неразбираща с какво са се променили отношенията й с Марс.
Следващата събота я помоли да го придружи при посещението на родителите си. Ирина прие, без да знае защо го прави. Опасяваше се, че ще й бъде скучно до припадък…
Оказа се обаче, че греши. Родителите на Марс обитаваха красива къщичка с кремаво боядисани стени, намираща се на „Болшая Ординка“, само на няколко метра от величествения 350-годишен храм „Свети Николай“, изграден в сладкия, сякаш захаросан стил на източноправославния барок.
Майката и бащата на Марс се оказаха чудесни хора, жизнени и сърдечни, изпълнени с дълбока обич един към друг. Ирина ги наблюдаваше скрито, с непонятна свенливост. Старците се поглеждаха и докосваха рядко, но от всеки жест личеше дълбоката привързаност помежду им.