— Как може да си толкова непочтителен? — поклати глава Хоно.
— Това е едно от най-дълбоко вродените ми качества — отвърна едрият якудза, а Хоно не успя да разбере дали говори сериозно, или пак се шегува. Тя самата никога не се шегуваше, закачките и поднасянията за нея бяха светотатство — все едно да попита Ейкичи дали не е виждал чорапите си или къде е захарницата…
— Глупости! — тръсна глава тя. — Човек се ражда с определено количество вродени рефлекси: плаче, яде, спи… Толкоз. Всичко останало се придобива…
— Възможно е — кимна Езо, все още развеселен. — Значи баба ми е виновна, че все се присмивам на света… Защото тя ме е отгледала, знаеш… Беше много особена старица. Казваше, че ако не се подиграва на този мрачен живот, отдавна да си е направила харакири.
— Точно това имам предвид — ядоса се Хоно. — Убедена съм, че баба ти не е била толкова шантава!
— Напротив, точно такава беше — поклати глава Езо. — Зная това по-добре от теб. Освен това защо мислиш, че да се присмиваш на света е шантаво?
— Ако не е шантаво, значи е погрешно — отвърна Хоно.
— Сигурно затова си станал гангстер!
— Човек никога не става каквото и да било, най-малкото пък гангстер — въздъхна Големия Езо. — Аз произхождам от семейство якудза и е съвсем естествено да бъда такъв.
— Казваш го така, сякаш не си имал друг избор. Но на практика си имал… Причината да бъдеш гангстер е съвсем очевидна — ти обичаш живота.
— Може би — отвърна Големия Езо. — Което все пак е нещо, в сравнение с теб. Аз поне обичам живота…
— Аз обичам съпруга си — побърза да отвърне Хоно.
— Този птичи мозък? — засмя се Езо. — Какво пък можеш да обичаш у търтей като него?
— Това не те засяга. Нима знаеш нещо за света на хора като Ейкичи?
— Повече, отколкото мислиш — въздъхна Големия Езо и вдигна глава към високите кули на Касумигасеки, издигащи се отвъд покрива на шинтоисткия храм. — Зная, че не искаш да споделяш с мен повече от необходимото, но в душата ми потръпва любопитство. Какво те привлича у Ейкичи Канзей?
Хоно нямаше желание да отговаря на подобни въпроси, но се почувства длъжна да защити съпруга си от обидите на тоя бандит.
— Чувството му за чест — рече. — Освен това той има нужда от мен. А пък аз се чувствам сигурна от стабилността, която излъчва…
— Сигурна, значи… Ето че стигнахме до същността на въпроса. А не ти ли минава през ума, че тази сигурност означава подчинение? Не изпитваш ли скрито удоволствие от факта, че се прекланяш пред силата на другия? Няма ли това нещо общо с удоволствието на майката, която прави жертви за своето дете? — Големия Езо говореше унесено, сякаш на себе си: — Ейкичи ти дава чувство за сигурност, защото твърдо се придържа към установените норми на поведение. У дома почти не разговаря с теб, просто подвиква едно „хей“ и получава това, което иска… В този смисъл той е твое дете, разбираш ли? — Очите на едрия мъж продължаваха да изследват небето. — Което означава, че има нужда от теб. Има нужда да му приготвиш храна, сутрин очаква чисто бельо и изгладени дрехи… Но ти си жена, която работи. В колко часа ставаш сутрин, за да задоволиш всички нужди на съпруга си?
— Не е точно така! — изрази протеста си Хоно.
— Как е тогава? Кажи ми…
— Много те бива в приказките! — Хоно беше толкова ядосана, че трудно намираше думите: — Извърташ ги така, че винаги да отговарят на целта ти. Аз не съм толкова опитна…
— Чела ли си „Хагакуре“ — „Книгата на скритите листа“? Е, тогава сигурно помниш един ключов пасаж, който се отнася до мъдрия самурай… Набрал достатъчно опит, той с изненада открива, че строгите правила на обществото, които неотменно е спазвал, в крайна сметка се оказват една безсмислена илюзия… После „Хагакуре“ съветва самурая да си държи езика зад зъбите и да не разкрива тази проста истина на младите, които вървят по неговия път…
Хоно замълча. Бузите й пламтяха от срам, в този момент изпитваше дълбока ненавист към човека до себе си. Никого не беше мразила така. Най-сетне се овладя и смени темата:
— От къде знаеш, че Саката-сан е търсил уединение именно в този храм?