Големия Езо й отправи продължителен поглед, после тихо промълви:
— Знаеш ли какво ще ти кажа, госпожо Канзей… Трябва да се научиш да прочистваш душата си… Защото бремето, което носиш, неминуемо ще те смачка. — Раздвижи се и тръгна към навеса на малкия храм. — Отговорът на въпроса ти е прост… Аз имам много приятели, поддържам контакти навсякъде. Включително и със самураи… Саката е бил засичан тук многократно…
— Има ли нещо, което да не знаеш? — погледна го с удивление Хоно.
— Разбира се, че има — въздъхна Големия Езо и взе ключа от ръката й. — Например това, което крие Саката… — наведе се с леко пъшкане, вдигна парчето плат, което беше спуснато край стената на храма, и тикна ключа в процепа на малка дървена вратичка.
От почти незабележимата ниша извади две дебели книги, които приличаха на счетоводни дневници. Хоно ги пое и разлисти едната от тях. Страниците бяха изписани със ситен почерк на непознат език. Не беше нито канжи, нито някое от останалите наречия, които владееше тя.
— Какво е това?
Големия Езо надникна над рамото й.
— Не знам — сви рамене той. — Но бих казал, че е някакъв шифър…
— Чудесно — промърмори Хоно. — И какво трябва да правя с тези тефтери? Нямам никаква представа от съдържанието им!
После се сети за Гийн и всичко си дойде на мястото.
Хоно се запозна с Гийн преди десетина години, още преди да подозира за съществуването на Ейкичи Канзей. По онова време Гийн заемаше висок пост в едно от министерствата, но тя така и не си направи труда да разбере в кое точно. Отношенията им бяха сериозни, мислеха дори за брак. Тя несъмнено би се омъжила за този човек, ако не беше разкрила една малка подробност от живота му — и той, подобно на баща й, се оказа отчаян комарджия.
Тогава Хоно все още беше прекалено млада, в душата й се блъскаха противоречиви чувства по отношение на баща й. След смъртта му миналата година нещата, разбира се, се промениха. Паметта на Нобору се оказа далеч по-чиста от живота на Нобору. Противоречивите чувства в душата на Хоно изчезнаха напълно, мястото им зае синовното състрадание. „Хиноеума“ или не, тя все пак беше негова дъщеря…
Едно от нещата, които обаче никога не би допуснала, беше да се влюби в човек, който притежава бащиния порок. Човек, който непрекъснато й напомня за баща й. На практика Гийн беше далеч по-интелигентен от Нобору Ямато, мнозина го считаха за истински гений. Но приликата с баща й беше на друга основа, по-силна и по-властна от интелигентността. Двамата се оказаха наистина сродни души — тиранично стриктни в личния и професионалния живот, но безсилни пред магията на комара…
Просто не можеха да спрат, комарът беше аксиомата на живота им — властна, доминираща, ръководеща и оправдаваща всичките им постъпки. И двамата губеха — бяха обречени на това. Но то не се отразяваше на самочувствието им, дори напротив. Колкото по-тежки ставаха загубите им, толкова по-малко внимание им обръщаха, упорито отказвайки да видят опасността. Интересуваше ги само едно: страстта към печалбата. Защото печалбата се идентифицираше с техния дух, с дълбоката им идентичност. Без стремеж към печалба и двамата биха се превърнали в живи мъртъвци…
Нобору Ямато беше този, който не надживя своята мания. И това беше съвсем естествено. Гийн оцеля, макар и с цената на върховни усилия. Хоно разбра, че вече не работи в обществения сектор, но не знаеше дали това се дължи на личното му решение, или просто е бил изхвърлен. Преди да си намери подходяща работа, доста дълго се беше лутал насам-натам, един истински „ронин“. Така наричаха бившите държавни служители.
Подходящата работа се оказа академична — Гийн стана преподавател по философия в Токийския университет. Една промяна колкото смешна, толкова и трагична… Според гледната точка на наблюдателя. Той бе най-малко гъвкавият човек на този свят, с изключение на баща й. А философията е наука, която изисква именно гъвкавост на мисълта, аналитичност, способност да се разбират и тълкуват различни теории. За Хоно беше най-малкото странно, че човек като Гийн ще завърши кариерата си като преподавател по философия…
Настоя да го види насаме, въпреки че Големия Езо искаше да я придружи. Вътре в душата си изпита смразяващ ужас, че първата й среща с Гийн след десетгодишна пауза би могла да стане в присъствието на бандитски главатар.
Посети го в кабинета му в края на работния ден, след лекции. Секретарката съобщи името й в мембраната на интеркома, стомахът й болезнено се сви. Изпита странното и почти унизително чувство, че ще бъде изправена пред строг съдия. Беше сигурна, че няма да каже нищо за свое оправдание, ако Гийн изведнъж се изправи на крака и я попита: „Е, драга моя, какво постигна в живота, след като ме напусна?“