В действителност той не каза нищо. На бюрото му бяха пръснати студентски тестове, които очевидно се беше заел да оценява. Кабинетът му се оказа тясна килийка без прозорци, претъпкана с бумаги до такава степен, че място за въздух почти не беше останало.
Гийн седеше зад обикновено писалище, беше облечен в също така обикновен тъмен костюм. Посивялата му коса беше акуратно сресана на път, стъклата на кръглите му телени очила мътно проблясваха на светлината на лампата. Дори не вдигна глава при нейното влизане и това я обиди, усили чувството за унижение в душата й. Но Хоно вече беше успяла да разбере, че това чувство се отнася колкото до него, толкова и до нея самата… Едва сега си даде сметка, че предстоящият разговор може да се окаже дяволски труден за него.
Беше го напуснала решително, изведнъж. Въпреки че обеща да се омъжи за него; въпреки че се беше превърнала в част от живота му и вече беше представена както на семейството, така и на приятелите му. Но най-лошото беше, че го напусна без никакви обяснения… Ала тогава нещата не можеха да се развият по друг начин. Тя просто не беше в състояние да си обърне езика и да му каже, че отказва да се омъжи за един отчаян комарджия. Това би било безкрайно унизително. И за него, и за нея…
Сега, спряла поглед върху приведената му фигура, зает да поставя оценки на студенти, които едва ли някога щяха да оценят гениалния му ум, Хоно усети как бузите й пламват. Тихо се отпусна на някакъв стол и търпеливо зачака. Съзнаваше, че ще му трябва време да се справи с унижението, което го беше принудила да изпита преди десет години…
Гийн най-сетне реши, че мълчанието се е проточило достатъчно дълго и вдигна глава.
— Чух, че си се омъжила… Щастлива ли си?
— Разбира се, че съм щастлива! — почти извика Хоно и веднага съжали за думите си. — Ейкичи Канзей е много добър съпруг!
Очите на Гийн бавно се спряха върху лицето й, в погледа им имаше толкова заплашителна твърдост, че Хоно неволно се сви. За миг съжали, че не беше взела и Големия Езо със себе си. Но после осъзна, че изпитва гняв и болка — чувства, на които нямаше абсолютно никакво право. Побърза да ги прогони от душата си, запечатвайки ги дълбоко под онази безизразна маска на лицето, която японците овладяват почти от мига на своето раждане.
— Радвам се да те видя, Гийн — промълви тя.
— Измина много време — въздъхна той. — Цял живот…
— Как я караш? — попита със свито сърце Хоно.
Ръцете му обхванаха с широк жест тясното помещение.
— Не виждаш ли?
— Оженили се?
— Тази необходимост отпадна още след като ме напусна.
— Аз… — гласът на Хоно потрепна и се стопи. Какво може да каже пред очевидната му мъка?
— Доволен съм, че си уредила живота си — тръсна глава той. — Докато бяхме заедно, ти беше толкова объркана и нещастна!… Опитвах се да ти помогна, но очевидно не успях да открия ключа към душата ти… — усмихна се и Хоно за пръв път откри някаква прилика с човека, когото беше познавала. — В това има силна доза ирония, нали? Аз — геният, който имаше отговор на всеки проблем! Нали помниш, че по онова време се занимавах с кодове и шифри, за които търсех универсални математически формули? Сложни неща, но някак сухи и скучни… Докато отношенията ми с живите хора куцаха, трудно разбирах проблемите им… Може би това беше основната причина за нашата раздяла.
— Може би — сведе очи Хоно.
— Затова реших да дойда тук, в университета — продължи след известна пауза Гийн. — Тук винаги съм сред хора, принуден съм да контактувам с тях… Предполагам, че това е един начин да призная грешките на миналото и да направя опит за промяна…
Хоно замълча и той неуверено подхвърли:
— Радвам се, че прие да вечеряш с мен… Съзнавам, че понякога съм бил груб с теб, но това се дължеше на собствената ми психическа нестабилност, на чувството за срам…
Хоно направи усилие да вдигне глава и да го погледне в очите.
— Спрях да играя — простичко добави той. — Най-накрая разбрах колко пагубно ми се отразява хазартът. Изгубих работата си, разделих се с голяма част от близките си хора. Когато осъзнах падението си, първата ми мисъл беше за теб. Бях страшно доволен, че ме напусна, че не позволи да те повлека към дъното… Ако това беше станало, нямаше да мога да си го простя.