Скрито се надяваше да види и Валери сред зрителите в театъра. Дали това я накара да се нареди на опашка за билетите? Отговор на този въпрос би могъл да даде Станиславски, но той е мъртъв, мрачно поклати глава тя. През целия следобед си представяше как ще му се усмихне в залата, увиснала на ръката на Марс… Това не стана, настроението й рязко помръкна. В устата й имаше метален вкус — сякаш беше захапала част от облаците, които се стелеха над Москва. Не можеше да разбере защо е така. Ето я тук, с Марс — човека, който би й дал всичко, което пожелае… Е, почти всичко… А непрекъснато мислеше за Валери. В момента мечтаеше да се притисне до влажното му тяло, да преплете крака с неговите и да го люби до насита…
Потръпна, уплашена от силата на чувствата си. Сякаш вече не беше в състояние да ги контролира. Обича ли Марс? Ако е така, защо тогава мечтае за ласките на Валери? Защо го ревнува от онази Наташа? Какво става?
В началото на тази история беше абсолютно сигурна. Знаеше кой е прав и кой не. Позволи на Валери да я завербува за своите цели, просто защото той единствен на този свят я оцени, накара я да се чувства различна от сивата, безлична тълпа. И беше прав, Господи! Толкова е вълнуващо да те иска не друг, а самият Валери Бондасенко — силен, могъщ, неотразим! А когато той ловко й показа, че може да получи много повече, че има шанс да сподели властта му, тя без колебание прие шпионската мисия срещу Марс.
Но всичко това се случи още преди да опознае Марс, преди да спечели доверието му. Днес той едва ли имаше нещо общо с мъжа, когото Ирина потърси, за да прелъсти. Днес тя се срамуваше, че го предава на Валери, и този срам й пречеше да се успокои, бушуваше като стихиен пожар в душата й. „Господи, вече съм пред прага на нервна криза“, рече си тя и потръпва от страх. Прекрасно знаеше какво ще се случи тогава — няма да я искат нито Марс, нито Валери, отново ще се превърне в безлична нула, затънала в безнадеждна изолация. Съзнаваше ясно, че нещо трябва да се направи. Нещо, което да определи позицията й. Но кого да предпочете, Господи? Марс или Валери?
Усети присъствието на Марс зад гърба си.
— Защо все се въртиш около прозорците? — попита той. — Приличаш на котка, обичаш да гледаш навън… Какво е това, което виждаш, а аз не мога?
— Просто се бях замислила — отвърна с въздишка Ирина и се обърна.
— Това звучи сериозно — изпитателно я погледна Марс. — Но сега е прекалено късна нощ, за да си сериозна, котенце…
„Котенце!“ Така Валери се беше обърнал към Наташа Маякова.
— Не мислиш ли, че тъмнината понякога ни кара да бъдем по-сериозни и по-меланхолични?
— Не зная… — проточи Марс и изви глава, явно заинтригуван от хода на мислите й. — Аз самият често откривам, че мисля най-добре именно в мрака…
— Ето, виждаш ли?
— Но това се дължи не толкова на мрака, колкото на тишината и съня, които ме обгръщат — добави той.
— А какво сънуваш, когато най-сетне заспиш?
— Електронна овца, задвижвана от портативен ядрен реактор — отвърна той.
Шегата беше деликатен опит да я откъсне от мрачните мисли.
— Какво те измъчва? — протегна ръце да я прегърне Марс. — Сякаш си попила неспокойния дух на Чехов… Ако е така, вероятно бих могъл да ти помогна… Защото много искам да ти помогна, Ирина! — устните му се залепиха до ухото й. — Знаеш ли, моето семейство е приемало хладно всички жени, които съм им представял досега… Всички, с изключение на теб. Те са влюбени в теб, Ирина!
Думите му сякаш възпламениха душата й. Затаи дъх, сърцето блъскаше като чук в гърдите й.
— Много те обичам…
Коленете й омекнаха, имаше чувството, че чува на живо думите, които беше сънувала през толкова много самотни нощи… Господи, семейство! Какво ли не бих дала отново да си имам майка и баща, които ме познават и обичат!
Позволи му да я отдръпне от прозореца — онази мярка против електронното подслушване, до която Марс прибягваше механично, без участие на съзнанието си. Преведе я през хола и я побутна към банята. Там бавно развъртя крановете на ваната. Оказа се, че днес има дори топла вода…
Свалиха бельото си и бавно се отпуснаха във водата. Беше много приятно. Седнаха един срещу друг, преплели крака.
Той се засмя и целуна връхчето на носа й.
— Знаеш ли, изпитвам страхотна нужда да ти се изповядам — прошепна Марс. — Но това е опасно, тъй като съм изправен срещу могъщ и безкомпромисен враг като Валери Денисович… Напоследък имам желание да ти говоря за такива неща, които доскоро не бих се осмелил да споделям дори със себе си. Лудост, нали? — Устните му се впиха в нейните, от устата й излетя неволен стон.