Приклекнал до Тори, Ръсел смаяно прошепна:
— Пресвети боже! Това не е никаква фабрика, а един цял шибан град!
Преброиха около дузина ниски и дълги бараки от неръждаема ламарина, очевидно спални помещения. Джунглата отвъд тях беше разчистена и превърната в самолетна писта, простираща се далеч на юг. В началото й клечеше тромавото туловище на двумоторен „Туин Ортър“, около който се суетяха механици.
Продължиха обиколката. Не след дълго се натъкнаха на навеси, под които бяха струпани варели с ацетон и самолетно гориво, етер и червен бензин… Всичко, което беше необходимо за рафинирането на кокаина и транспортирането му до потребителя. Зад складовете имаше още един навес, доста по-голям от предишните. Под него бяха строени три редици мощни електрогенератори. По-нататък следваха стопански постройки — баня с душове, пералня и огромна столова, пригодена да поеме цяла дивизия… Откриха и лабораторията — ниска и дълга постройка с покрив от поцинкована ламарина. Приключиха обиколката си едва след като се увериха, че не са пропуснали нищо.
Във въздуха се носеше тежката сладникава миризма на „сварена“ кока — една замайваща комбинация от етер и кокахидрохлорид, която се превръщаше в нещо като собствен „промишлен смог“ над този странен и опасен град, изникнал сред пущинаците.
— На какво се натъкнахме, по дяволите? — тихо възкликна Естильо. — Това е нещо далеч по-голямо, отколкото си го представяхме, Тори… За да блокираме такъв обект, ще ни бъдат необходими поне два полка!
— Може би — отвърна Тори. — А може би не…
Направи им знак и тръгна в посоката, от която бяха дошли. На два пъти им се наложи да търсят укритие в храстите, тъй като по тясната пътечка с грохот прелитаха джипове. Мъжете вътре бяха въоръжени с автомати, готови за стрелба. Не носеха униформи, но отдалеч личеше, че са военни.
Тори издебна подходящия момент и се насочи към един от навесите. Там внимателно провери съдържанието на сандъци и варели, после се върна при двамата си спътници.
— За момента не можем да направим нищо — съобщи с леко свиване на раменете тя. — Ще изчакаме нощта — нашия най-силен съюзник…
Ръсел пожела да дежури пръв, Тори и Естильо се отпуснаха на земята и опряха гърбове в ствола на гигантско дърво.
Сред листата над главите им пърхаха птички, въздухът ехтеше от силното й равномерно жужене на насекомите.
Тори и Естильо си подаваха манерка, отпивайки на малки, скъпернически глътки. Хапнаха малко кондензирана храна, после Естильо се намести удобно и затвори очи.
— Веднъж, преди много години, отидох в джунглата и намерих едно коте — промърмори той. — Бях невръстно хлапе, но все пак разбрах, че котето е болно… На корема му зееше рана, едното му око не беше в ред… В замяна на това беше страхотен боец… Скрит в храстите, аз гледах как напада и побеждава една двуметрова змия — толкова отровна, че не бих я приближил за нищо на света… Котето си хапна до насита, облиза лапите си и тръгна, мяукайки, към мен… Останах напълно неподвижен. Гледах котето в очите и имах чувството, че, помръдна ли, то ще се нахвърли върху мен… — Естильо сви рамене, въздъхна и продължи: — Не го направи, станахме приятели… В продължение на дълги години нямах никакъв приятел освен това коте. Семейството ми живееше с други емигранти от Германия, не можех да ги понасям… Противна ми беше фалшивата им арогантност, още по-противно — фалшивото им чувство за превъзходство. Бяха ми смешни с твърденията си, че превъзходството им е генетично заложено… Нищо подобно. Те просто купуваха с крадени от нацистите пари уважението на аржентинците… — той се извърна и плю върху черната земя. — Един ден котето изчезна… Просто ей така, без причина. Обърнах земята да го търся, открих го чак вечерта. На една малка уличка зад къщата ни, със счупен врат… На челото му беше изрисуван пречупен кръст и аз разбрах кой го е убил… Близнаците, които живееха в съседство. Бяха гадни копелета както в училище, така и в квартала. Винаги ходеха заедно и момчетата се страхуваха от тях…