С нищо не им показах, че зная кои са убийците на моето коте. Заех се да ги наблюдавам и скоро открих, че единството им свършва в мига, в който останат сами. Тогава се нахвърляха един срещу друг, разкъсвани от съперничество. Бях убеден, че съм открил слабото им място, но все още не знаех как да го използвам…
Стана така, че и двамата бяха луди по едно и също момиче. Беше кокетка, която или ги харесваше и двамата, или просто искаше да се радва на вниманието им. Месеци наред се мъчих да й стана приятел и в крайна сметка успях. Използвах факта, че е слаба по математика, и започнах да й помагам.
Сближихме се, започнахме да говорим на всякакви теми. Аз въртях и сучех и все се опитвах да насочвам разговора към близнаците. Получих достатъчно информация за тях и започнах да пускам клюки — как се биели помежду си за момичето, как единството им в училище и на улицата е куха фасада… Без значение беше фактът, че в тези клюки нямаше капка истина. Важното беше да им повярват…
В крайна сметка успях да настроя близнаците един срещу друг. Толкова сполучливо, че разруших всичко, което ги свързваше — кръвна връзка, взаимна любов… Враждата им беше толкова дълбока, че продължи през остатъка от живота им. Вече възрастни хора, те станаха заклети врагове в бизнеса, правеха всичко възможно взаимно да се унищожат.
Естильо млъкна, тишината на джунглата се нарушаваше единствено от почукването на водните капки върху влажната земя, жуженето на насекомите и далечния призивен зов на неизвестен звяр.
Тори се запита защо Естильо й разказа тази мрачна история. Измина доста време, преди да разбере, че котето е било само символ… Олицетворение на всичко, което топли човешката душа: вярност, приятелство, обич… В главата й изплува споменът от последния разговор помежду им — когато го потърси от централата на „Алеята“. И веднага разбра, че по този начин Естильо изразява мъката си от загубата на Ариел Соларес, очевидно един от най-близките му приятели…
Над Liano negro се спусна непрогледна нощ. Нямаше луна, мракът се разпръскваше единствено от мощните прожектори на секретния обект. Ослепителната бяла светлина изглеждаше странна, особено когато беше наблюдавана от абсолютния мрак на джунглата. В нейния кръг цветове липсваха — всичко беше бяло или черно като нощта…
Ръсел придружи Тори по пътя към складовете.
— Не съм убеден, че идеята ти е добра — загрижено промърмори той.
— Това е без значение — отвърна Тори и приклекна до един варел с ацетон.
— Забравяш, че аз командвам операцията! — троснато рече той.
— Нищо не командваш! — сряза го Тори. — Ако искаш да се правиш на началник — моля, заповядай! Но те предупреждавам, че си напълно лишен от подчинени!
Кратка пауза, после той приклекна до нея.
— Все още съм на мнение, че идеята ти е безкрайно опасна — напрегнато прошепна той. — Има вероятност всички да загинем!
— Такава вероятност имаше и по време на полета — поклати глава Тори. — Достатъчна беше дори и най-малка грешка от страна на пилота, който ни отпусна Круз… Номерът е да не допускаме никакви грешки… — в ръката й се появи навит на руло канап. — Срежи го, ако обичаш…
Ръсел се подчини, а Тори натопи отрязания край в ацетона. После започна да развива кълбото и се насочи към следващия варел, пълен с етер. Отвори капака, пусна част от канапа вътре и бавно започна да се отдалечава, размотавайки кълбото след себе си.
— Готов ли си?
— Не бих казал — промърмори Ръсел, докато тя щракаше запалката под края на подгизналия канап. После двамата скочиха на крака и побързаха да се отдалечат.
Верижните експлозии отекнаха двадесетина секунда по-късно. В периметъра настана истински хаос — крещяха хора, джипове свиреха с гумите си.
Стиснали автоматите „Узи“ в ръце, тримата тичаха към лабораторията. Не се наложи да стрелят, тъй като в суматохата никой не им обърна внимание. Но това беше само временно. Грохотът на взривовете без съмнение щеше да докара тук всички онези войници, които зяпаха „Апокалипсис сега“ на близката полянка, а командирите им положително щяха да започнат внимателно претърсване на обекта веднага след като потушат възникналия пожар.
Тори прецени, че разполагат с пет минути. Може би и повече, но да се разчита на това, означаваше да се подложат на прекалено голяма опасност.