Атаката срещу лабораторията беше стремителна, истински тайфун. Вратата отскочи от пантите си, скорострелните откоси на узитата пометоха неуверената съпротива на шестимата пазачи, повечето от които бяха мъртви още преди да натиснат спусъка на автоматите си. Десетината лаборанти с вдигнати ръце уплашено се скупчиха в далечния ъгъл, вонята на химикали беше нетърпима, въпреки лишените от стъкла прозорци.
Тори остави Естильо да охранява лаборантите, а двамата с Ръсел се втурнаха между широките работни маси, отрупани с колби и епруветки. Сред тях доминираха дълбоки поцинковани кофи, препълнени с гъста, подобна на желе субстанция. Това беше суровият кокаин, извлечен от дълго врялата суровина в огромните метални казани, издигащи се току зад прозорците.
На една от масите имаше пластмасови торбички, пълни със стрит на прах, рафиниран кокаин.
— Тук има нещо странно — озадачено промълви Тори.
В същия момент се приближи Естильо, автоматът в ръцете му продължаваше да е насочен към лаборантите до стената.
— Успя ли да хвърлиш едно око на пазачите? — подвикна той.
— Нямах време — поклати глава Тори.
— Всички са японци!
— Японци ли? — учуди се Ръсел, пристъпи към трупа на един от охраната и бавно го обърна по гръб. — Вярно, японци са… — сръчно нави ръкава на памучната куртка и добави: — При това Якудза… Какво ли ги е накарало да дойдат чак тук?
— Може би загрижеността за направените инвестиции — подхвърли Естильо.
Тори не беше на това мнение. Макар че зърна татуировката на мъртвия само за миг, тя веднага, оцени сложността й: това „иризуми“ принадлежеше на човек, който е поне заместник-главатар в съответния клан. Човек с прекалено голяма власт, за да поеме някакви си охранителни функции, при това толкова далеч от дома. Якудза не работят така, а хората с отговорен пост не биха дошли чак тук, в джунглите на Боливия, без крайно основателна причина. Кокаинът си е кокаин, проверката на качествата му спокойно би могла да стане при получаването. Но какво тогава правят Якудза тук, на края на света? Какво е толкова важно, че…
Естильо нададе остър вик, автоматът в ръцете му сърдито залая. Един от лаборантите с пистолет в ръце отлетя назад и се блъсна в поцинкованата маса. Няколко десеткилограмови чувала с готова стока паднаха на пода, един-два се разкъсаха. От гърлото на Тори излетя озадачено ръмжене, краката я насочиха към белите купчинки върху бетонния под. Ръсел я последва и видя как върхът на ножа й потъва в кокаина и побутва нещо черно в него.
— Какво, по дяволите, е това? — подвикна Естильо, без да изпуска от поглед пленниците.
— „Мека опаковка“ — отговори Ръсел.
— Какво?
— Това е един особен начин на контрабанда — поясни Тори. — Прост, но високоефективен, тъй като е измислен от болни мозъци… Контрабанда, скрита в пакет с друга контрабанда, достатъчно скъпа сама по себе си. — Върхът на ножа разчисти белия прах от нещо като прозрачен плик, пълен с някакви странни топчета, ситни като сачми. Бяха от черен, силно матиран метал, без никакъв блясък…
— Какво ли е това? — сякаш на себе си промърмори Ръсел, вдигна плика и го претегли върху дланта си. — Доста тежка стока…
Тори вече ровеше в съседния чувал. В средата му скоро се появи втори плик, напълно идентичен с първия.
— Ето обяснението за присъствието на японците — промърмори тя. — Значи изобщо не става въпрос за контрабанда на кокаин — възкликна Ръсел, без да откъсва очи от черните топчета.
— Така е.
— Тогава?
Прекъсна ги предупредителният вик на Естильо:
— Внимание, идват!
Стиснал готовия за стрелба автомат, аржентинецът подкара пленените лаборанти пред себе си.
— По дяволите! — изруга от прага той, обхванал осветената площ на обекта за частица от секундата. — Проклетите войници вече са тук!
— Подредихме се, няма що! — изръмжа Ръсел и хвърли обвинителен поглед към Тори.
— Вземай сачмите и да тръгваме! — кратко заповяда тя.
Разнесе се автоматична стрелба. Естильо отскочи от вратата и отвърна на огъня.
— През прозорците! — заповяда Тори. — А навън държим посока към пистата!
Качиха се на работните маси и оттам изскочиха навън. Прозорците бяха доста високи, но гъстите храсти долу омекотиха падането им.
Огънят на войниците стана по-концентриран и по-точен. Около тях се разхвърчаха листа и късчета от мазилката. Улучен в месестата част на ръката си, Естильо пусна едно проклятие на немски и придърпа Ръсел зад ствола на близкото дърво.