Разнесоха се викове, нови автомати се включиха в обстрела. Тори се извърна към двамата мъже и им направи знак да се разпръснат. После, приведени към земята, тримата затичаха към самолетната писта, отговаряйки на огъня с къси, но точни откоси на автоматите си.
С лекота разкъсаха набързо оформения кордон от пазачи в южния край на обекта и минута по-късно вече бяха извън периметъра. Насреща им тъмнееше грамадата на двумоторния „Туин Отър“, истински оазис на спасението.
Войниците и пазачите се организираха едва когато разстоянието до самолета беше преполовено. Огънят на автоматите им избухна с нова сила. От портала изскочи джип и със заплашително ръмжене се насочи към тях. Шофьорът беше приведен ниско над кормилото, а двама войници отзад деблокираха лафета на тежка картечница.
— Исусе! — промърмори Ръсел.
— Не спирай! — подвикна му Тори, но самата тя се закова на място и притисна приклада на узито до рамото си. Но джипът не промени посоката на движение към нея, както би й се искало. Само дулото на картечницата заплашително започна да се върти, бълвайки сърдити, дълги пламъци. Тори измъкна фосфорна граната от колана си, прехвърли автомата в лявата си ръка, а с дясната запрати гранатата по посока на джипа.
Шофьорът я видя и рязко завъртя волана. Джипът се заклати, гумите му се повдигнаха от земята. Гранатата избухна точно когато се връщаха обратно върху чакъла. Попадението беше в предната част, между калника и капака на мотора. Блесна ослепителна зеленикава светлина, тътенът на експлозията беше оглушителен. Джипът се обърна с колелата нагоре и избухна в пламъци. Секунда по-късно се взривиха амунициите в него, във въздуха захвърчаха метални отломъци. Приведена към земята, Тори затича на зигзаг по посока на пистата и почти връхлетя върху двама войници, които бяха заобиколили лабораторията и тичаха към самолета от противоположната посока.
Единият заби приклада на картечния си пистолет в челюстта й, другият ловко я препъна. Тори се просна на земята, тежък ботуш потъна в корема й. Превита на две, тя отчаяно се бореше да поеме въздух и да възстанови равновесието си.
Нов ритник я просна по гръб, единият от войниците опря дулото на автомата си в слепоочието й. Потта му капеше върху лицето и очите й, вонеше на барут и отдавна немито мъжко тяло.
Устата му се разтегна в жестока усмивка, тя ясно видя дупките на извадени зъби.
— Adios, puta — изръмжа войникът.
Тори чу трясъка на автомата и неволно се сгърчи. Миг по-късно отвори очи, удивена, че все още е жива. Върху лицето на войника беше застинало учудено изражение, кръв капеше от малката дупчица в челото му. Тялото му политна и падна възнак, но Тори нямаше време да го проследи, тъй като вече се търкаляше със смайваща бързина към втория войник, започнал да вдига картечния си пистолет.
Армейският нож се озова в ръцете й, описа къс полукръг и потъна дълбоко в корема на врага. Онзи нададе дрезгав вик и се отпусна на колене, куршумите от оръжието му пронизаха въздуха.
Но животът все още не го беше напуснал, силите — също. Юмрукът му се стовари в скулата на Тори с такава сила, че пред очите й заиграха звезди. Стиснала зъби, тя рязко завъртя ножа в раната. Втори удар я улучи в областта на бъбреците, силите започнаха да я напускат. С последно усилие на волята легна върху дръжката и рязко разпра корема на врага.
Секунда по-късно се появи Ръсел. Дулото на револвера 45-и калибър почти докосна слепоочието на войника. Разнесе се изстрел, после Тори усети как здравите му ръце я изправят.
— Добре ли си?
Тя мълчаливо кимна, после на устните й се появи бледа усмивка:
— Чудесен изстрел… Точно между очите…
За известно време беше принудена да се опира на него, после тичането премахна вцепеняващата болка в главата и корема. Челюстта я болеше ужасно от съприкосновението с приклада на картечния пистолет.
Настигнаха Естильо точно в началото на пистата. Двумоторният самолет изглеждаше съвсем близо, на една ръка разстояние. Понесоха се към него.
Точно когато Тори реши, че са отървали кожата, на пистата зад гърба им се появи втори джип. Полетя след тях с пълна скорост, сърдито залаяха автомати.
— Оттатък! — изкрещя Естильо. — Ще използваме прикритието на самолета!
Пъхнаха се под крилото, почти в същия миг забелязаха веригата войници, която отрязваше бягството им откъм южния край на пистата. Бяха в капан.
— Самолетът е единствената ни надежда — промърмори Естильо. — Трябва да проникнем вътре!