— Искам да се чувстваш като свободен агент — подхвърли й той. — Имам ти пълно доверие.
На първата лекция Наташа Маякова им каза, че този клас не би бил възможен без перестройката. Каза го с гордостта на момиченце, на което са разрешили да закъснее чак до полунощ. Ирина намери думите й за противно наивни и дори опасни.
— Тук ще изучаваме творчеството на известни американски драматурзи като например Едуард Олби — продължи Наташа. — Избрах него, тъй като в пиесите „Малката Алис“ и „Деликатно равновесие“ ясно се усеща влиянието на Чехов. Екзистенциалистичният ужас на героите на Олби се доближава до онова отчаяние, което присъства в „Три сестри“ и „Вишнева градина“. И двамата прекрасно владеят динамиката на инерцията, магическото й влияние върху публиката.
Наташа поиска от ученичките си сами да извършат „студения прочит“, после добави:
— Предпочитам този метод, тъй като възнамерявам да ви хвърля в дълбоката вода без никакво предупреждение…
Избра две от тях да четат откъси от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, едната се оказа Ирина. Падна й се ролята на Марта — същата, която беше гледала в един малък авангарден театър на Кеймбридж, при това в изпълнение на Елизабет Тейлър. Спомни си как седеше в затъмнения салон сред американските студенти, а душата й се изпълваше с невероятното чувство за пълна свобода… Усети миризмата на пресни пуканки, отново изпита чувството, че плува гола в кристалните води на планинско езеро… После пред очите й се появи изразителното лице на Елизабет Тейлър, реалността се стопи и стана далечна, далечна…
Часът свърши, Наташа Мякова я помоли да остане. Ирина моментално застана нащрек, имаше чувството, че е разкрита и ще се наложи да мине в защита.
— Имаш ли време за чаша чай? — попита актрисата, когато останаха сами.
Беше доста късно и се принудиха да слязат в нощния бар на хотел „Метропол“ — едно от малкото московски заведения, което беше отворено след полунощ. Московчани обичаха да идват тук, тъй като преди години хотелът е бил любимото място на Ленин — в просторните му зали титанът на революцията изнасял своите пламенни беседи. Днес обаче хотелът изглеждаше стар и занемарен, позлатата по стените отдавна се беше напукала и плачеше за обновление.
Поръчаха, после Наташа се облегна назад и започна:
— Катя, искам да си поговорим, тъй като бях впечатлена от начина, по който четеш Олби… — разбърка захарта в чашата си и някак разсеяно добави: — Финландска… Неотдавна научих, че внасяме дори захар… Не мога да разбера защо в тази страна никога няма достатъчно захар, а млякото е рядко срещан лукс. Къде изчезват огромните количества, които се произвеждат? Говори се, че „Бялата звезда“ отвлича камиони и цели влакови композиции, но според мен това са само слухове.
Ирина замълча, правилно преценила, че Наташа не търси отговор на въпросите си, а просто разсъждава на глас. Същевременно не я изпускаше от очи. Наташа беше истинска красавица: руса, синеока, с динамични черти на лицето, което би било агресивно, ако не беше меко очертаната уста. Ирина мразеше това лице.
— „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ е трудна пиеса — продължи Наташа, отпи глътка чай и сбърчи нос. — Слаб е, такъв трябва да предлагат само на туристите. — На лицето й се появи приятелска, някак срамежлива усмивка, която накара Ирина да потръпне от изненада. — Героите също са особени, някак прекалено американски… — замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, после тръсна глава: — Но ти се справи с Марта много добре, бих казала — дори отлично…
— Благодаря — отвърна Ирина. В душата й се промъкнаха гняв и ревност, предизвикани от свободното поведение на актрисата, която очевидно можеше да се справи с всякаква ситуация.
— Несъмнено си усетила, че Марта се нуждае от известна доза вътрешен гняв, който — като чайник, забравен на печката, всеки миг може да се възпламени… — Наташа вдигна глава към Ирина, паузата беше точно премерена, както се полага на добър актьор. — Но у теб се долавя истински гняв, Катя… В душата ти бушува океан от ярост и именно той ти позволява да изградиш реалния образ на Марта… Точно за тази ярост искам да си поговорим. Питам се дали съзнаваш, че си безнадеждно затънала в нея?
Ирина не знаеше какво да отговори. Понечи да приеме думите на Наташа като обида, но после си спомни за натрапчивия кошмар от сънищата си, за насечената от решетки луна… От него излизаше с цената на огромни усилия, събуждаше се с главоболие и световъртежи. Възможно ли е това състояние да се дължи на яростта? Погледна Наташа Маякова с ново подозрение. Просто защото дори дългогодишните й приятелки не бяха й задавали толкова интимен и обезпокояващо точен въпрос…