— Като те е карал да страдаш?
— Като ме принуждаваше да надникна в душата си, да потърся скъпоценната искра в дълбините й… — Наташа замълча, докато келнерката заменяше празните чаши с пълни, после леко поклати глава: — Знаеш ли, Катя, аз бях сираче… Израснах в държавно сиропиталище. В душата ми тежеше огромна буца лед, изпитвах силен гняв, но не знаех срещу кого… Не знаех дали родителите ми са мъртви, или просто са ме захвърлили. Но и в двата случая ги мразех — просто защото не са край мен… Тази омраза ме разяждаше отвътре, растеше като тумор…
Откъде съм се появила? Кои са майка ми и баща ми? Имам ли дядо и баба? Въпроси, на които повечето хора имат отговори. Толкова обикновени, че никой не им обръща внимание. Но за мен те бяха грозна язва, бяха недъг, който никаква протеза не може да замени… Бях различна от другите, бях аутсайдер… Никога не забравях това. Особено тежко беше по време на ваканциите, когато всеки се събираше с близките си. Ядяха, пиеха, смееха се… Просто бяха заедно… — дълбоко концентрирана, Наташа сякаш беше забравила за съществуването на Ирина. Ирисите на очите й станаха някак тъмни и безпомощни. — Помня всичко, дявол да го вземе! Проклятието на актьора е, че никога нищо не забравя!… — пръстът й леко докосна ръба на чашата. — Когато бях малка, страшно много ми се искаше някой да ми пее приспивна песничка… Може би майка, запомнила простите думи на песничката от своята майка… Може би баща, който да ме сложи на коляното си и да ми разказва приказки за вълци и призраци, за царски дъщери…
Ръката й блъсна чашата с такава сила, че водката се разля по покривката.
— Остави я! — дрезгаво заповяда тя, видяла как Ирина се опитва да попие мокрото петно със салфетката. — Важното е да знаеш, че е тук… Като спомените!
В очите й блестеше мрачна, дори отчаяна решителност. Сърцето на Ирина, се сви. Странно, помисли си тя. Хората често се оказват съвсем различни от това, което мислиш за тях. Наташа изглеждаше толкова щастлива в прегръдката на Валери, толкова самоуверена на сцената! А сега — на ръба на отчаянието и с просълзени очи — признава, че е самотна и нещастна… За миг Ирина забрави омразата си, заряза ролята, която играеше.
— Добре ли си? — попита загрижено тя и се наведе над масата.
— Какво те кара да мислиш, че не съм? — сопнато отвърна Наташа.
— Гледаш така, сякаш искаш да убиеш някого.
— Интересно… — проточи Наташа. — Същото си помислих и аз за теб, когато четеше репликите на Марта…
— Така ли? — стреснато я изгледа Ирина и неволно потръпна. „Господи, нима е възможно?! Появих се с намерението да унищожа тази жена, а сега изведнъж разбирам, че бихме могли да бъдем дори приятелки! Сигурна съм, че ще ме разбере правилно, ако й кажа какво съм изпитала в Бостън! Наистина ще ме разбере и едва ли ще тича да ме натопи в КГБ за еретичните мисли! Господи, нима нещастието наистина обединява хората? Животът понякога предлага изненади…“ — Мисля, че ще изпия още една водка — меко промълви тя.
— И аз — кимна Наташа. — Но този път ще поръчаме старка, искаш ли? — имаше предвид една особено силна разновидност на руската водка.
Изпиха по две чашки старка, хапваха от мезето. Мълчаха, но в това мълчание вече се усещаше една особена, успокояваща интимност.
— Знаеш ли, Катя — въздъхна най-сетне Наташа. — Пожелах да се срещнем насаме, защото като те гледах как четеш репликите на Марта, виждах себе си… Сякаш бях изправена пред вълшебно огледало, което ме връщаше в миналото. Признавам, че успя да ме разтърсиш здравата! Трябва да опозная това момиче, рекох си… Нямам семейство, нямам близки… Защо да не се опознаем? Може пък да станем приятелки, да прекараме и Великден заедно…
— Не си омъжена, така ли? — попита Ирина. Въпросът й беше по-скоро отражение на това, което би попитала в случай, че Наташа се окаже семейна: „Имаш си мъж, защо тогава спиш с Валери?“ Изпита остра нужда от яснота и сигурност, даваше си сметка, че контактът с Наташа прилича на пътуване с лодка в бурно море. Всяко разклащане на вълните намаляваше сигурността й, тласкаше я навътре, към тайнствените изумрудени дълбини…
— Работата е там, че винаги съм се оказвала прекалено красива, за да се получи нещо сериозно — усмихна се Наташа. — Мъжете се лепят за мен като мухи на мед. А аз така и не успях да разбера дали виждат у мен нещо друго, извън физическата красота… Те откликват единствено на лицето, на тялото ми… Аз си зная, че притежавам и други качества, но дали го знаят те? На този въпрос така и не успях да получа отговор…