— Но на твое място аз бих помислила за семейство — отбеляза Ирина. — Самотна си, а на света все пак има и свестни мъже…
— Трудно ми е да приемам мъжете именно защото съм самотна — въздъхна Наташа. — Искам всичко да е безупречно, всичко да е съвършено… Ами ако съпругът ме напусне? Ами ако аз реша да го напусна? Страхувах се от повторението на това, което бяха сторили моите родители, направо се парализирах при представата за нещо солидно и постоянно… Мисля, че не вярвам в искрените отношения между половете…
— Признавам, че и аз не вярвам — въздъхна Ирина. — Мъжете са мръсници!
— Но не можем без тях, нали? — погледна я съучастнически Наташа. — Понякога си мисля, че ги искаме именно защото са мръсници — засмя се, този път към смеха й се присъедини и изненаданата Ирина.
Помисли за Валери и сякаш нож прониза сърцето й. Отново си представи усмихнатата и очевидно щастлива Наташа, хванала го под ръка на улица „Горки“. Следеше ги от известно време насам и вече знаеше, че се срещат поне два пъти седмично. Защо ще го правят, ако не са любовници?
Или Наташа лъже, или Валери — лукавият и хитър Валери — е хвърлил примката си върху нея и иска да я използва по начина, по който използваше самата Ирина. Кое е по-вероятно? Не й беше трудно да открие отговора на този въпрос…
Два пъти в седмицата Марс Волков напускаше кабинета си, качваше се в черната чайка и заминаваше за Звездното градче — модерния жилищен комплекс на съветските космонавти.
В това нямаше нищо необичайно, тъй като беше народен представител на Голяма Москва, която включваше и предградията. А самото Звездно градче имаше голямо политическо значение в Конгреса на народните депутати.
Посещенията му се отличаваха с обичайната показност, поведението му беше като на кинозвезда: раздаваше усмивки и ръкостискания, стараеше се да очарова всички: бюрократите, които управляваха миниградчето, служителите от службата за поддръжка, които си въобразяваха, че го управляват; учените, които си въобразяваха, че управляват техническите служби, и накрая — самите космонавти, които го населяваха…
Всички жители на Звездното градче бяха доволни да го видят там, с изключение на един. Но Марс ходеше два пъти седмично там именно заради него и му отделяше почти цялото си време. Ръкостисканията с бюрократите, ослепителните усмивки, предназначени за техническия персонал, компетентните, но не особено любопитни въпроси към учените и потупването по гърба на космонавтите приключваха сравнително бързо, след което идваше ред на истинската работа. Разпитите.
Героят от злощастната мисия „Один-Галактика II“, единият от двамата жители на планетата, направили опит да стъпят на Марс, разполагаше с отделна сграда в Градчето. Тя беше напълно самостоятелна, град в градчето, разполагаше със свой собствен батальон от учени, теоретици, лекари, лаборанти и охрана. Приличаше на крепост. Изясняването на причините за провала на мисията „Один-Галактика“ беше възложено на Марс — една трудна и отговорна задача. Двадесет месеца след нещастието разследването продължаваше, резултати все още нямаше. Едно дълбоко секретно разследване.
Сградата на Героя беше на четири етажа. В приземието бяха разположени генераторите, които захранваха цялата сложна и разнообразна апаратура. Първите два етажа бяха запълнени с лаборатории и камери за изпитания, медицинският екип имаше задължението да следи физическото състояние на Героя и два пъти на ден го подлагаше на щателни прегледи: пулс, дишане, ЕКГ, ЕФГ, стресови фактори и всичко останало. Последните два етажа бяха отредени за личните нужди на Героя, доколкото ги имаше.
Подлагайки се на сложните процедури за сигурност, които сам бе въвел, Марс си помисли, че идва тук вече цяла година, още от самото построяване на сградата. Но Героя продължаваше да бъде загадка за него — такава, каквато беше при първата им среща. Не знаеше защо се получи така. Причините едва ли бяха в Героя — той приемаше разпитите с желание, а понякога дори и с нетърпение. Въпреки това обаче Марс нямаше никаква представа за това, което става в главата му, не знаеше как се чувства, какви мисли го вълнуват. Сякаш бяха изстреляли в Космоса едно нормално човешко същество, което е претърпяло някаква странна метаморфоза там, горе, за да се завърне на Земята като представител на друга планета…
Промяната беше огромна.
Разбира се, никой не забравяше травматичния ефект. Той се дължеше както на внезапната и ужасна смърт на човека, с когото беше живял в продължение на дълги месеци и на когото беше поверил живота си по време на опасната мисия, така и на шока от тежките повреди на космическия кораб, на мисълта, че мисията е провалена, на страха, че може би никога вече няма да види Земята… Едновременно с това учените продължаваха да работят и върху един друг вариант. Вариант, свързан с евентуалното въздействие на космическите лъчи, проникнали през скафандъра му. Вариант, плашещ със своята неизвестност.