Всичко това трябваше да се вземе предвид от човека, поел задължението да разпитва Героя. Марс го вършеше педантично, съвестно и внимателно, но резултатите бяха все така незадоволителни.
— Къде е? — попита той, стигнал коридора на последния етаж. Въпросът му беше отправен към Татяна — една от внимателно подбраните компаньонки пазачи на Героя.
— В басейна, другарю — отвърна жената.
— Сам ли е?
— Не, с него е Лара.
Марс кимна с глава. Героя държеше да е заобиколен от жени, а той беше последният човек на този свят, който би го лишил от желаната компания. Хора като Героя имат правото на избор, поне що се отнася до удоволствията.
Напоследък Героя все по-трудно понасяше твърдата земя под краката си и предпочиташе да е във водна среда. В това нямаше нищо чудно, особено след като учените установиха, че продължителната безтегловност е нанесла необратими поражения не само на мускулатурата, но и на костите му. През последните месеци тялото му видимо се промени. Нищо не остана от стройния и здрав младеж, фигурата му се прегърби, чертите му се разкривиха, превръщайки го в някакъв зловещ Квазимодо… Но най-странното беше, че Лара и Татяна не обръщаха никакво внимание на тази уродливост, грижите им за Героя станаха по-пламенни… Още една загадка, която Марс трябваше да дешифрира…
Първо видя Лара — една безупречна фигура, облечена в оскъдно изрязан бански костюм. Просната на ръба на басейна с морска вода, тя беше заета да храни синия делфин. Животното беше пуснато в басейна преди около шест месеца. Първоначално Марс беше категорично против този странен каприз, но Лара успя да го убеди, че Героя се нуждае от компания, която двете с Татяна не могат да му предложат…
В ушите му отекнаха странните звуци, които издаваше делфинът. Приличаха на ритмично потракване, наподобяващо цъкане с език. Преди няколко седмици, късно през нощта, скритите във водата микрофони (видеокамерите бяха безполезни в дълбокия басейн) регистрираха това потракване в два различни диапазона на звука. При последвалата проверка се установи, че Героя се намира в басейна и прави опит да общува с млекопитаещото.
Лара чу стъпките му и се обърна.
— Добро утро, другарю — поздрави го тя и продължи да храни делфина.
Марс отвърна на поздрава и насочи очи към Героя, който се беше отпуснал във водата до делфина. Неволно потръпна, принуден да признае пред себе си, че между човека и животното има твърде много прилики. Подложено на интензивна космическа радиация, тялото на Героя беше гладко и напълно обезкосмено. Пореше солената вода с онази лекота, която е свойствена за хората, израснали край морето. Привързаността му към морската стихия беше толкова силна, че на даден етап (според рапорта на Лара) сериозно се беше замислил да иска присаждането на ципи между пръстите на ръцете и краката си.
Марс така и не разбра дали намеренията му са били сериозни. Героя обичаше да изразява странни желания, охотно разиграваше всички, които следяха състоянието му. Веднъж вече беше побъркал докторите, успял незабелязано да прикрепи сърдечния монитор към тялото на делфина.
Заключението на Марс беше категорично: макар и сериозно пострадал в космическата катастрофа, Героя продължава да демонстрира изключителни умствени способности. Независимо от все по-ярко проявяващите се физически недъзи, мозъкът му работи на високи обороти както преди. Израз на това беше предпочитанието му към водата. Давайки си ясна сметка, че е обект на постоянно наблюдение, Героя бързо беше открил, че басейнът е единственото място, където може да намери уединеше, да бъде далеч от електронните очи на апаратурата.
„Аз съм като Одисей, попаднал в плен на острова на Полифем“, подхвърли един ден той. После, забелязал недоумението върху лицето на Марс, невъзмутимо добави: „Полифем е името на циклопа, победен от Одисей… Ти не се притеснявай от празнотите в познанията си… Напоследък аз просто имам достатъчно време да чета…“
А Марс така и не разбра дали забележката му е искрена, или тежи от скрита ирония.