Това обаче няма да стане лесно. Както знаеш, в дневниците на Саката има бели полета. Никъде не се споменава за физическата връзка между Хитасура и Мишита. Дали това е случайно?
Второ: Хитасура трябва да бъде наказан за враждебните си действия срещу членове на моя клан. Трето: Тори Нън трябва да си получи заслуженото по същите причини. Тя е ликвидирала Фукуда със собствените си ръце.
Над реката се появи чайка, в перата й се съдържаха всички нюанси на сивото, които се преливаха от движението й над огряната от утринното слънце вода и все още тъмните брегове. „Аз съм като тази чайка, помисли Кои. У мен се съдържат всички нюанси на сивото, то е естествената ми среда.“
— Надявах се да прекарам повече време с Фукуда — промълви тя.
Големия Езо внимателно я изгледа. Фигурата й ясно се очертаваше в рамката на прозореца, обляна от слънчевите лъчи. Но чертите на лицето й, забулени в мрак, бяха някак нереални — като божествена маска от пиеса „бунраку“…
После тя се размърда, оранжевата светлина се плъзна по скулата и съживи плътта й, попаднала за миг в тъмната зеница на окото. Големия Езо неволно потръпна от налудничавия блясък в това око — черна сила, родена в мрака на нощта… Дълбоко се съмняваше, че ще бъде в състояние да укроти тази сила и да я подчини на своите цели.
Тръсна глава да прогони мрачните си мисли и каза:
— От теб ще искам да използваш по най-добрия начин позицията си в офиса на Мишита… Как мислиш, дали ще можеш да ми изготвиш списък на хората, с които босът ти се среща по-често от три пъти в месеца?
Кои започна веднага, сякаш в главата й се включи портативен компютър. Изреди около дузина имена, после добави:
— Тук не включвам хората от „Кага“, които направиха джойнт венчър с Мишита…
— Какъв по-точно?
— Някаква научно-техническа лаборатория, която едва ли представлява интерес за нас — отвърна Кои.
Големия Езо хвърли поглед на часовника си и хвана телефона. Подхвърли няколко думи в слушалката, после затвори и вдигна глава:
— Време е за закуска.
— Първо ще ме изкъпеш — поклати глава Кои и очите й гладно проблеснаха. — После ще отидем да свършим необходимото…
Големия Езо не беше свикнал да получава заповеди от когото и да било. Отвори уста да протестира, после отново я затвори — преценил, че за момента е по-добре да се шегува с Кои, вместо да влиза в конфронтация с нея. Загубата на Фукуда превръщаше тази жена в жизнена необходимост за него — нещо, което едва ли би й признал на глас. А убийството на Фукуда — хладнокръвно и жестоко, изискваше бърз и не по-малко жесток отговор. В противен случай авторитетът на Езо сред подчинените му рязко щеше да намалее, а това той не можеше да си позволи. По тази причина замълча и кимна покорно е глава. Сякаш беше жена…
Банята беше примитивна, но построена със свръхмодерни материали. Извити във формата на S стъклени блокчета изграждаха стена от воднистозелена светлина, която хвърляше ослепителни отблясъци върху разпенената вода. Футуристичната панорама на Токио отвъд тази стена се превръщаше в сивкав лабиринт — в нещо, което Кои сякаш трябваше да усъвършенства със силата на волята си.
Украсата на противоположната стена се изчерпваше с няколко древни маски. Острите черти на мрачни богове навяваха спомен за отдавна погребани митове. Но Кои ги приемаше като ярко доказателство за силата и безсмъртието на японската култура, виждаше в тях всичко онова, което крепи народа, населяващ древната земя Нипон. За нея те бяха ключ към великата империя, към истинската Япония, търпеливо очакваща своите нови самураи…
Голото й тяло бавно се потопи в горещата вода. Отпусна се на дъното на ваната и зае позиция лотос, сребристата водна струя заплющя върху косата й.
— Сега вече виждам дълбоко погребаната истина — тихо, но отчетливо промълви тя. — Вече не могат да ми попречат дебелите пластове лъжи, които я прикриват… — очите й не бяха насочени към Големия Езо, не гледаха нищо конкретно в помещението. — Фактът, че съм се родила „хиноеума“, не е проклятие, а небесна благословия. Бях отведена при Човека с единственото дърво именно защото съм „хиноеума“ и така получих възможност да стана воин. Върнах се в света на обикновените хора само за да попадна отново в догмите на семейство й приятели, по принуда потисках голяма част от наученото на самотния остров. Наложи се да се приспособявам, да бъда покорна дъщеря и още по-покорна бъдеща съпруга. Вече не се страхувах от проклятието на „хиноеума“, защото от Човека с единственото дърво научих как да се боря с него. На раздяла той ме увери, че съм достатъчно силна и сама мога да реша дали да бъда „хиноеума“, или не…