Осветлението рязко намаля, но Ирина съвсем ясно виждаше лицето на Одисей. Сякаш кожата му беше попила светлината по време на изкуствено поддържания „ден“ и сега фосфоресцираше. Беше й приятно в морската вода на басейна, не изпитваше никакво притеснение от компанията на Героя и синия делфин. Поддържаше тялото си на повърхността с лениви движения на краката.
— Предупреждавам те, че съм радиоактивен — обади се Одисей. — По време на полета ми сред звездите бях подложен на огромни дози космическа радиация…
— Искаш да кажеш, че дори раят си има отрицателните страни?
Иронична усмивка се плъзна по устните на Героя.
— Не те ли е страх?
— От какво? — попита Ирина. — Лара и Татяна страх ли ги е?
— Те си вършат работата и са готови да понесат последиците — вече сериозно рече Одисей.
— Извинявай — леко го докосна Ирина. — Не исках да бъда груба…
— Няма нужда да се извиняваш — усмивката се върна върху лицето му, а тя изпита чувството, че слънцето изгрява над вълните. — Тук хуморът сериозно ми липсва…
— Страхувам се, че това е по вина на Марс — отвърна тя и нададе уплашен писък, тъй като делфинът се беше шмугнал между краката й.
— Арбат те харесва — отбеляза Одисей. — Странно, очаквах, че ще ревнува…
Делфинът изскочи на повърхността между двамата, от устата му излетяха забързани писъци. Ирина сложи длан върху мократа, мека като кадифе муцуна:
— Тя знае, че няма опасност да ви разделя…
— Така е — кимна Одисей. — Наистина знае…
Вълните се плискаха около тях, във въздуха се носеше аромат на сол и фосфор. Замаян от близостта на това необикновено човешко създание, духът на Ирина бавно се освобождаваше от оковите на условността, пропълзяваше навън като термит от дупката си.
— Какво друго знае Арбат?
Очите на Одисей бяха по-бледи дори от кожата му.
— Волков ли те накара да ми зададеш този въпрос?
— Не. От къде на къде?
Над водата се спусна мълчание, дори Арбат се укроти.
— Наистина няма причини… — промърмори най-сетне Одисей.
— Май не го обичаш много, а?
— Хайде да не говорим за другаря Волков — предложи той. — Темата е доста отегчителна.
Ирина направи опит да възприеме чутото, после поклати глава и смени темата:
— Откъде се познаваш с Наташа Маякова?
— В първите дни след завръщането ми от Космоса нямаше басейн, нямаше Арбат… Беше ми скучно, налагаше се да ме водят в Москва, ходех на театър. Гледах Наташа в „Чайката“. Играта й ме развълнува и попитах дали мога да се запозная с нея. Придружиха ме до кулоарите, останах запленен от нея…
— Разбирам — промълви Ирина. — В началото мислех, че няма да я харесам, но отдалеч някои хора създават погрешно впечатление у другите…
— А има и такива, които създават погрешно впечатление у самите себе си — отбеляза Героя.
Ирина бавно доплува до него:
— Има ли някой друг тук?
— Волков си тръгна. Лара и Татяна спят. Сами сме, ако не броим мониторите, естествено… Но те не са в състояние да уловят нищо от това, което става в басейна… Само писъците на Арбат, от които дежурните едва ли могат да си направят някакви заключения…
— Според мен е ужасно да те следят по този начин!
— Според мен също.
— Ще попитам Марс дали може да се направи нещо.
Одисей отметна глава и се разсмя:
— Много бих искал да чуя отговора му!
— Защо се смееш? — учудено го изгледа Ирина. — Марс разполага с широки правомощия.
— Аха… Но ако наистина успееш да го убедиш, че няма смисъл от кучета пазачи, аз ще ти бъда дълбоко благодарен…
— Не ти ли писва от този басейн?
— А на теб не ти ли писва от Русия? — имитира гласа й той.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не. Свободата не може да бъде обект на шеги.
— Да… — поклати глава Ирина. — От време на време наистина ми писва от живота…
— Браво, ето една стъпка във вярната посока…
Изведнъж й се прииска да му разкаже за Кеймбридж, за студентските празници с пица и кока-кола, за искреността… Но думите така и отказаха да излетят от свитото й гърло.
Одисей лежеше отпуснат по гръб върху водата, очите му бяха насочени нагоре. Сякаш бяха мощни прожектори или някакви радари от нов тип, които пронизват бетонната плоча на покрива, пробиват облаците на Звездното градче и се устремяват към звездите…