Ирина започна да свиква с мълчанието му. То не означаваше, че не я слуша, а обратното — беше признак на неотклонното му внимание. Скоро усети, че това мълчание няма нищо общо с обикновените паузи в разговора между двама души, а по-скоро е един особен вид комуникация, интимен начин на общуване с онзи, който умее да го оцени…
— Какво остави там, горе, сред звездите? — тихо попита тя.
Одисей замръзна на място, само очите му проблясваха сред разлюляната вода.
— От къде знаеш, че съм оставил нещо? — смаяно прошепна той.
— Ами… — Ирина напразно се бореше да намери точния отговор. — Просто зная… Чух нещо в тишината, стори ми се, че виждам някакъв образ…
— Аз мислех за онази част от моята същност, която не се завърна на Земята — тихо поясни той.
— Коя е тя?
— Не мога да й дам точна дефиниция като на крак или ръка… — Одисей се замисли, очевидно сега беше негов ред да търси точните думи. — Със сигурност зная само едно: по време на инцидента частица от мен изгоря… Същевременно към същността ми се добави нещо ново. После част от новото също изчезна и животът ми стана много труден… Дори ужасен. Разбираш ли изобщо нещо от това, което ти казвам?
— Да, в него се съдържа толкова логика, колкото и във всичко останало на този свят отвърна Ирина.
— Това, за което говоря, няма нищо общо с този свят — внимателно я погледна Одисей.
Ирина не отговори. Чувството, че се носи в необятния, изпълнен с фосфоресциращо сияние Космос, ставаше все по-силно, изпита странното усещане, че няма нищо общо с хората на планетата, наречена Земя. Сякаш зад остъклената стена се беше появил дълбок ров, който я разделяше от хората, тълпящи се по улиците на Москва; сякаш изведнъж се беше оказала в съвсем различна среда…
— Ще се опитам да ти обясня — продължи с лека въздишка Одисей. — Много искам да го направя, копнея да споделя чувствата си с друго живо същество, освен Арбат… Не говоря за другаря Волков, защото той просто няма способност да вниква в същността на нещата… — облиза устни, тавата му леко се поклати. — Ако ти кажа: „Ето един пламък, сложи ръка над него“, ти несъмнено ще очакваш да се изгориш, нали? Но какво ще стане, ако не се изгориш? Ако те кача на покрива и ти кажа „скачай“, ти ще очакваш да паднеш на земята… Ами ако не паднеш? Ами ако излезеш навън в шест сутринта да посрещнеш утрото, а слънцето откаже да изгрее? Отговори на тези въпроси аз получих горе, сред звездите… Но те са частични и непълни… — Тялото му се раздвижи, малки вълни плиснаха гърдите на Ирина. — Вселената е безкрайна, но още по-безкрайни са нашите представи за нея. И най-вече представата за това, което наричаме „реалност“. Защото реалността включва в себе си и времето. Тя е толкова огромна и необятна, че дори железните му закони са безсилни пред нея…
Ирина се замисли.
— Ти си един вид бежанец, нали? — попита след известно време тя. — Нещо ти се е случило там, горе… Сякаш си отворил вратата към една нова реалност и мястото ти вече не е тук, между нас…
— Точно така! — възкликна Одисей. Чертите му изведнъж се смекчиха и придобиха нов, далеч по-човешки израз. Сякаш дефиницията на Ирина успя да стопи отчуждението и той престана да прилича на многократно увеличено телевизионно изображение.
„Не би трябвало да разбирам всичко това, но го разбирам, помисли си Ирина. Нима в дъното на недоволството ми от живота лежи чувството за променена реалност? Нима съм бежанец като Одисей? Живея в една реалност, но същността ми се намира в друга? Всичко това е напълно логично, макар че едва ли бих мота да го обясня с прости думи. О, Господи, потръпна тя. Дано наистина сме сами тук! До какви заключения би стигнал онзи, който подслушва подобен разговор? Вероятно ще реши, че и двамата сме луди.“
В очите на Одисей проблеснаха сълзи.
— Нямаш представа колко бях отчаян, че никой не ме разбира! — прошепна той, приближи се до нея и започна да я целува. По очите, по челото, по устните. После на лицето му се появи бледа усмивка. — Все още не мога да повярвам, че спасението си дължа именно на Волков!
Потръпнала от докосването му, Ирина усети как цялото й тяло пламва. Не само то, а и съзнанието й… Сякаш се сливаше с душата му, сякаш се превръщаха в едно неделимо цяло…
— Космосът е жестока любовница — промълви той. Ирина по-скоро усети думите му в главата си, сякаш слухът й беше престанал да функционира. — Привлича те като магнит, като морска сирена… Нямаш друг избор и разтваряш душата си. А после — главата му легна на рамото й, — после стъпваш в черна, непрогледна вода и откриваш, че дъно няма… Това е звездната тишина… Потъваш в нея и изведнъж откриваш, че плуваш не в тишина, а в огромен океан от комуникативни сигнали, които до този момент са били извън обхвата на примитивното ти съзнание…