Измина дълго време, преди Одисей да се изплъзне от топлината на тялото й. Ирина с изненада установи, че в душата й този път липсва обичайното чувство на изоставеност и тъга… Защото на негово място вече имаше друго — ново, но едновременно с това странно познато. Чувството, че се е превърнала в това, което отдавна желае… Протегна ръка да го докосне, сякаш искаше да провери дали костите му са от калций, или са „течни“ — като на онова странно видение…
— Още не — засмя се Одисей, отгатнал мислите й. — Някой ден може би…
Ирина продължаваше да трепери, емоциите я обливаха на горещи вълни. Дълбоко в душата си усещаше как потрепва нещо мрачно. Нещо, което оставя горчив вкус в устата й. „Излъгах Валери, въздъхна тя. Излъгах Марс, дори и Наташа… Но него не мога да лъжа!“ Наведе тава, примирена пред това, което предстоеше, после тихо промълви:
— Марс ме доведе тук, за да открия нещо…
Героя не отговори. Арбат се плъзна редом с него, очичките й разтревожено опипаха лицето на Ирина.
Тя въздъхна и с мъка преглътна. Изведнъж изпадна в паника, прииска й се да върне времето назад. После се овладя и продължи:
— Искаше да разбере откъде си получил някакви документи, които си му показал при предишната среща… Били свръх секретни… — очите й пробягаха по лицето на Одисей, дъхът й почти спря. — Сърдиш ли ми се?
— Напротив — отвърна той. — Благодарен съм ти за признанието.
— Бях гадна, че не ти го признах веднага — прегърна го тя.
— Така ли?
— Не искам да те лъжа. Никога и за нищо!
— Чудесно намерение — усмихна се той, но го каза така, сякаш прилагателното би трябвало да бъде „невъзможно“.
— Искам да… — Мислите се блъскаха в главата й като подгонено стадо, имаше нужда да спре и да се концентрира. — Трябва ми човек, на когото да се доверявам изцяло… На когото да се изповядвам!
— Другарят Волков не е този човек, така ли?
„Ето, сега е моментът, въздъхна Ирина. Искам да му разкажа… Трябва да му разкажа всичко. Той ще ме разбере!“
Напълни дробовете си с кислород и скочи от ръба на познатия свят.
— Прекарах известно време в Америка, в Бостън — започна тя. — Там има един квартал, по-скоро сателитно градче… Казва се Кеймбридж, има няколко университета… Прекарвах цялото си време сред студентите, опивах се от тяхната искреност и свободно изказвани мнения… Или поне така си мислех. Когато се върнах у дома и изтрезнях, изведнъж разбрах, че част от душата ми е останала там, в Кеймбридж… Бях безнадеждно влюбена. Нима е възможно човек да се влюби в град, квартал или просто в някаква местност? Вероятно може… Но оттогава насам тази любов тежи върху сърцето ми като камък… — Тих плясък на вода, Арбат се приближи и сякаш също се заслуша в разказа й. — Сега вече разбирам как се е чувствала шекспировата Жулиета… Любовта и болката са неразделни.
— Вярно — кимна Одисей. — Спомените са способни да нараняват. Спомени за пропуснати шансове, за това, което може би ни е очаквало…
Ирина гледаше как по лицето му играят отблясъци. Не разбра дали видя тъгата върху него, или просто я почувства.
Помълча малко, после попита:
— По собствена воля ли си тук?
— Въпросът ти е метафизически — въздъхна той. — Не зная дали съм достатъчно подготвен, за да отговоря…
Тя леко склони глава, започнала да свиква с паузите и да се възползва от тях.
— Въпросът за свободната изява на волята е много важен — внимателно подхвана той. — Макар повечето хора да вярват, че категорията „свободна изява на волята“ съществува, аз съм на по-друго мнение. Ние неволно се превръщаме в това, което е имплантирано у нас още при раждането… Реагираме на хора и ситуации точно според тайнствената информация, кодирана в нашите гени… Информация, за която нямаме дори най-бегла представа…
Ирина изведнъж почувства хлад, прииска й се да се сгуши в прегръдката му. Сякаш близостта му щеше да прогони неприятната истина, до която неизбежно се приближаваха. Когато членът му беше дълбоко в нея, тя имаше чувството, че свободата е близо и може да я докосне с ръка. Но сега на повърхността отново се появи старата Ирина, тъжна и отчаяна. „Не мисли за нея“, заповяда си тя.
— Питам се дали по този начин прегръщаш всички мъже в живота си — тихо промълви Одисей.
— Нима вече ревнуваш от Марс? — отвърна с въпрос тя. Искаше й се да го каже шеговито, да промени мрачното настроение. Не успя.