— Тук ревността няма нищо общо — поклати глава Одисей.
— Естествено — кимна Ирина. — Единият от мъжете в живота ми е от КГБ.
— Да.
— Ти знаеш? — стреснато го погледна тя.
— КГБ знае много неща, но аз ги превъзхождам — отвърна Одисей. В светлите му зеници затанцуваха странни точици. — Зная какво ни свърза, зная, че в твоята откритост не може да има измама… Не, Ирина, съвсем не се чувствам застрашен. Но ме тревожи друго — твоята силна зависимост от мъжете!
— Какво говориш? — попита тя, но от свиването на сърцето си вече знаеше какво ще последва.
— Нищо — въздъхна той с такава тъга, че в очите й бликнаха сълзи.
— Не искаш ли да го споделиш с мен?
— Не — отвърна Одисей. — С теб ще говоря за Космоса, за неговата безкрайност… — разсмя се, но Ирина ясно усети притеснението му. Арбат вероятно също го усети, тъй като опашката й започна неспокойно да блъска по водата.
— С какво те обидих?
— С нищо.
— Тогава защо почувствах, че нещо ме раздели от теб?
— Разделена си от самата себе си.
— Значи можеш да ми помогнеш…
— Сторя ли го, ще потънеш още по-дълбоко в непроходимото тресавище…
— Не те разбирам — поклати глава Ирина и очите й се изпълниха със сълзи.
Арбат се гмурна, главата й се появи редом с Ирина, хладната муцуна побутна ръката й.
— Какво да сторя, Арбат? — прошепна Ирина, но очите й останаха заковани в потъмнелите зеници на Одисей.
Арбат нададе поредица от пронизителни крясъци, а Ирина тъжно въздъхна:
— Ех, ако можех да разбера какво казваш…
— Ще ти преведа — обади се Одисей. — Казва, че животът е кратък, а уроците се усвояват бавно.
— Дали това се отнася и за делфините?
— Делфините нямат уроци за усвояване — погледна я Одисей. — Единствените им проблеми идват при контактите с хората.
— Мисля, че приключихме с вас, господин Ясувара — рече Големия Езо.
— Просто ей така?
— Просто ей така.
— И ще ме пуснете да си вървя?
— О, не — въздъхна Големия Езо. — Не мога да сторя това, защото ме засипахте с купища лъжи.
— Но аз…
— Опитахте се да ми пробутате една доста невероятна история: Хитасура, Кунио Мишита и Фумида Тен зарязват сигурните си доходи и създават завод за производство на ядрени реактори, предназначени за руснаците! За държава, която е толкова бедна, че проси американска пшеница да изхрани населението си… За какъв ме вземате? С какво ще им плати Москва? Не, вашата история страда от липса на всякаква логика!
— Това е истината, кълна се! — извика Йен Ясувара. Ръцете му трепереха, очите заплашваха да изскочат от орбитите.
— Защо му е на Хитасура да влага капитали в подобно неразумно начинание?
— Питайте него или Мишита. Аз не зная…
— Разбира се, че не знаете — въздъхна Големия Езо, извърна се към Кои и кратко нареди: — Убий го!
— Почакайте, моля ви! — лицето на Ясувара стана пепеляво, клепачите му се спуснаха. Устните му несъзнателно повтаряха нещо, което приличаше на „мили боже, мили боже“…
После очите му рязко се отвориха, езикът пробяга по напуканите устни.
— Мога да ви докажа, че всичко е истина!
— О, стига вече, господин Ясувара! — раздразнено повиши тон Големия Езо. — Нима очаквате да повярвам на новите ви лъжи? — очите му не пропуснаха да отбележат заплашителната стойка на Кои, готова за действие.
— Моля ви!
Това не беше вик, беше стенание. Дивият блясък в очите на Йен Ясувара беше по-сигурен дори от детектор на лъжата.
Големия Езо не пропусна да се възползва от драматичния ефект на мълчанието. Най-сетне главата му бавно кимна, гласът му прозвуча хладно и клинично:
— Добре, господин Ясувара. Давам ви един последен шанс, надявам се, че ще го използвате по най-добрия начин…
Прогнилите капаци на прозорците бяха затворени, стаята вонеше на йод и болести. Ирина се забави за миг на прага на едностайното жилище в масивната сграда на „Садово-Черногрязкая“, която беше устояла дори на бомбардировките по време на Втората световна война. Умът й изведнъж се изпразни от съдържание, не помнеше дори колко е часът и защо се е озовала тук.
После тръсна глава и влезе. Очите й постепенно свикнаха с полумрака и видяха очертанията на съсухрената фигура върху стария люлеещ се стол с кожена тапицерия, който някога беше принадлежал на „бабушка“. Ивици неясна светлина падаха върху кокалестото рамо и ревматично свитите пръсти, легнали в скута. Напълни дробовете си с въздух и каза: