— Здравей, мамо.
— Евгений, ти ли си?
— Аз съм, Ирина — отвърна тя, пристъпи напред и коленичи до стола.
— Отдавна не си се прибирал, Евгений — строго рече старицата. — Къде се губиш толкова време, лошо момче?
— Мамо! Аз съм Ирина, твоята дъщеря!
— Моята дъщеря? — съсухрената глава леко помръдна, разкривайки мрежа от дълбоки, болезнено очертани бръчки. — Аз имам ли дъщеря? — главата бавно се поклати. — Не си спомням…
Ирина протегна ръка и взе кутията с талк от прозоречния перваз. Натопи пръсти в нея и бавно разтърка сухата като пергамент кожа на майка си.
— Това мирише добре, Евгений — усмихна се старицата. — И ми напомня за моята майка… Тя винаги миришеше на варени картофи и зеле… Дори след баня пак си миришеше на варени картофи и зеле… намразих тази миризма, не исках никога да мириша така… — клепачите й потрепнаха и се затвориха. — М-м-м… Хубаво…
После очите й изведнъж се разтвориха, ченето й рязко изщрака:
— Господи, Света Богородице! Какво са ти сторили, Евгений?! Върху снега има кръв! — гласът й премина в протяжен вопъл: — О, не! Не ме оставяй, Евгений! Моля те, не ме оставяй!
— Тук съм, мамо — промълви Ирина и успокоително погали косите й. — Нищо не може да ме откъсне от теб!
— Да, да — бързо се успокои старицата. — Така и трябва да бъде… Момчето има нужда от майка си. Тя го закриля, пази го от лошите неща, които могат да му сторят хората… Моят Евгений! — Клепачите й отново се спуснаха, миг по-късно вече спеше. Главата й се притискаше към топлата длан на Ирина.
Дълго време останаха така. Лицето на майка й придоби ведър и спокоен вид като на безгрижно дете. „Какъв кръговрат е животът, Господи, въздъхна Ирина. В края на дните си старците се отърсват от всичко научено и отново се превръщат в деца…“
За миг си позволи да се върне обратно през огледалото, да напусне непрогледния мрак на новата си същност, за да хвърли поглед върху болезнено познатия ужас на досегашното си съществувание. Загледа втренчено извивката на майчините устни, очертанията на носа и брадичката. И изведнъж откри, че именно тях беше харесвала и на собственото си лице… Но в тях не виждаше бъдещето си, не съзираше пръста на съдбата. Не, това няма да бъде нейният край, тъй като вече беше поела по друг, съвършено непознат път… Всички сме от плът и кръв, помисли си Ирина. Всички си приличаме. Но желанията на душата ни правят безкрайно различни…
В паметта й бавно изплуваха думите на Наташа: „От къде съм се появила? Кои са родителите ми, имам ли баба и дядо?“ Повечето хора знаят това почти от деня на раждането си… „И аз го знам, но какво от това, въздъхна Ирина. Сега съм сираче, също като Наташа. Майка ми не ме познава. За нея съм мъртва… Не, дори по-лошо — никога не съм съществувала…“
Помнеше баба си по един и същ начин: зачервена и възбудена, свещенодейства под жълтеникава крушка в кухнята, във въздуха се носят приятни миризми. На върха на пръста й винаги имаше нещо вкусно за Ирина. Детето опитваше и молеше за още, а баба се смееше. Никога не й отказваше, топваше пръст в тенджерата, духваше храната и я подаваше на внучката си…
Баба беше здрава селска жена: с железни ръце, яки крака и блестящи от жизненост очи. Ирина не помнеше да е излъчвала миризма на картофи и зеле, дори когато се гушеше в прегръдките й, с издут корем от сладкишите й, сънливо притворила очи под приспивната й песничка…
През лятото откри голям и лъскав зелен скакалец, който се беше заселил в печката. Бащата на Ирина се опитваше да го убие, но баба го пазеше.
— Скакалците носят щастие, особено когато попаднат в кухнята — твърдеше тя. — Те умеят да разговарят. Да, малката ми, точно така… Скакалците казват кога е време за сеитба, кога трябва да започне жътвата… Много полезни насекоми!
Баба умря и всичко се промени. Бащата на Ирина получи назначение в нова, по-модерна ядрена централа, семейството се премести в Москва. Отдавна успяла да превърне скакалеца в жива играчка, Ирина го взе със себе си. Но животинката умря по време на пътуването. Вероятно защото в Москва нито се сее, нито се жъне…
През процепите на капаците се промъкваше червеникава слънчева светлина. В малкото апартаментче се появи студентката, която Ирина беше наела да се грижи за майка й.
— Опашките са толкова огромни, че човек трябва да спи на улицата — оплака се момичето и сложи мизерните покупки до умивалника. — Освен това в магазина никога няма това, което ти трябва! Чудя се има ли смисъл човек да излиза на пазар…