— Тя е по-зле — подхвърли Ирина.
— Не съм виновна — сви рамене студентката и започна да разпределя покупките по лавиците на бюфета и в малкия хладилник. — Лекарството й е дефицитно — сложи вода за чай и добави: — Но, честно казано, тези хапчета изобщо не й помагат… Няма никаква представа къде се намира и какво става около нея. Ако питаш мен, по-добре е да умре…
— Но аз не те питам! — сопнато отвърна Ирина.
— Исках да кажа, че това не е живот, а наказание — забързано се оправда момичето, вдигна чайника и попари едро нарязаните листенца на черния руски чай.
— Яла ли си някога пица? — изведнъж попита Ирина.
— Какво?
Ирина се вгледа в равнодушното лице на момичето, опитвайки се да открие в очите му онези одухотворени искрици, които виждаше на всяка крачка в Кеймбридж.
— Нищо, нищо — побърза да отвърне тя. — Пий си чая… Не те обвинявам за нищо. Състоянието й се влошава и това е всичко…
— Всичко се влошава — промърмори навъсено студентката и й обърна гръб.
Очите на Ирина се местеха от момичето към спящата старица, в съзнанието й отново изплува споменът за зеления скакалец. „Болна съм, въздъхна тя. Болна съм от неизвестна болест, която бавно изсмуква живота от тялото ми. Трябва да предприема нещо, докато все още имам пред себе си сезони за сеитба и жътва…“
Прозрението отекна в главата й със силата на пушечен изстрел. Изведнъж разбра защо е толкова важно да осъществи контакт с „Бялата звезда“. Не за да помогне на Марс, не за да задържи Валери (макар че тези мотиви имаха своята валидност и сега). Трябваше да се свърже с „Бялата звезда“ заради себе си.
Вече знаеше как да реагира на мрачното чувство, че живее в затворническа клетка. Чрез свободата. Не трябва да търси онази свобода, която получава самотникът, прекъснал всякакви връзки със себеподобните си. Нужна й беше друга свобода. Тази, която се разпростира над всички, която ще прогони потисничеството в родината й.
Пътят към нея минаваше през „Бялата звезда“. Само с помощта на нелегалната организация тя ще може да открие своя път към Америка. Към Кеймбридж, към свободните теории и философии, към свободата на личния избор…
Да, „Бялата звезда“, въздъхна тя. Единственият път към рая…
— Ето я — каза Марс Волков от вътрешността на черната чайка. — Приберете я.
Заповедта беше дадена по мобифон, изпълнителите се оказаха трима цивилни, изскочили от сянката на близкия вход.
Двама от тях застанаха от двете страни на Наташа Маякова и стиснаха китките й, а третият мина зад нея.
— Какво става? — стреснато попита Наташа. — Какво искате?
— КГБ — обяви онзи зад нея. — Запазете спокойствие.
Марс видя как при тихо прошепнатите думи очите на Наташа се разшириха от страх. Сърцето му потръпна от удоволствие. Понякога чуждият страх е по-приятен и от най-пикантните деликатеси…
Цивилните доведоха Наташа при чайката. Единият отвори вратичката, натисна тавата й надолу и я бутна вътре, после се настани до нея, принуждавайки я да се притисне в Марс. Онзи, който й прошепна страшните думи, седна отпреди чайката рязко потегли.
— Марс! — зяпна Наташа, опитвайки се да възстанови равновесието си. — Не беше необходимо да си толкова мелодраматичен! Къде ме водиш?
— На „Любянка“.
„Интересно е да се наблюдава как смелостта напуска душата им, помисли си той. Всички реагират горе-долу еднакво, разлика има единствено в степента на самообладанието им.“
— Напоследък правиш доста пакости, Наташа — подхвърли той. — Много съм ядосан.
— Кое ти дава право на този бащински тон?
— Ето това — отвърна Марс и рязко я зашлеви с опакото на дланта си. Главата й отскочи назад и се удари в облегалката.
— Господи! — смаяно изохка тя. — Как е възможно да си такова животно?!
— Всички сме животни, Наташа — отвърна той. — Включително и ние с теб… — Очите му с интерес наблюдаваха как от сцепената кожа под окото й започва да се процежда кръвта. — Ти ръфаш корема на държавата и забравяш, че има правила… А държавата изисква подчинение от всички, включително и от теб. Ако някой ден аз се окажа в твоето положение, мен също ще ме откарат на „Любянка“…
— Какви гадости, Господи! — гневно отвърна тя. — Ние с теб сме като деня и нощта! Защото, за разлика от мен, ти си от КГБ! Питаш се откъде зная това, нали? Героя ми каза, макар че нямам представа откъде черпи информация в онзи воден затвор, подложен на експерименти като опитно свинче. Ти с положителност не си му признал подобно нещо, нали? Прекалено коварен си, за да допуснеш подобна грешка. Надяваше се да играеш ролята на добрия вуйчо, не е ли така? „Отпусни глава на рамото ми, синко, а после ми разкажи всичко…“ Това е твоят стил. Но Героя не се хвана на въдицата ти, аз също… От теб се излъчва противната воня на КГБ, независимо че се опитваш да я скриеш под фалшива сърдечност… Като всички останали от твоята порода и ти изпитваш перверзно удоволствие, когато се разпореждаш със съдбите на хората. Браво, другарю Волков! Дерзай!