— Ясно — кимна сякаш на себе си Марс. — Със сигурност си въобразяваш, че онзи ангел пазител, който те отърва след глупостите в Ню Йорк, продължава да те закриля и сега. Избий тази глупост от главата си, Наташа. В момента съм зает именно с твоя ангел пазител и скоро ще го лиша от всякаква власт. Той все още не знае това, но вече е готов да изпадне в немилост. А когато това стане, изведнъж ще разбере колко дълъг и болезнен може да бъде пътят към ада…
Черната чайка зави зад ъгъла и плавно се плъзна по площад „Дзержински“. Последният поглед на Наташа към външния свят попадна върху ъгъла на улица „Киров“ — там, където някога се издигаше Храмът на Богородицата от Гребньов, отдавна разрушен от комунистите…
После тежките врати на „Любянка“ се затръшнаха зад гърба й, мрачният затвор я погълна като хиляди преди нея. Насреща, от другата страна на площада весело блещукаха светлините на „Детский мир“ — най-големия магазин за играчки в Москва.
Наташа Маякова беше съблечена гола, лишена от лични вещи и запратена в килия два на два, облечена в груб раиран халат. Тук прозорец липсваше, светлината идваше от силна крушка, скрита в метална решетка на тавана. Включи се почти едновременно с влизането й в килията, веднага след като тялото й се отпусна на грубия нар, скован от голи дъски. Тя се извърна към стената и прикри очите си с длан, но светлината я настигна и там — силна, режеща, безкомпромисна…
В килията беше ужасно студено и Наташа започна да трепери. Би трябвало да е гладна, но не беше. Студът доведе умората, но режещата светлина й пречеше да затвори очи. Умът й решително отказа да заспи, тялото й рязко се надигна до седнало положение, зави й се свят.
Облегна гръб на стената и затвори очи. Чуваше тревожните удари на сърцето си, тласъците на кръвта във вените си. Тикна крака под себе си в опит да се стопли, в същия момент светлината угасна. Унесе се в дрямка, но лампата отново се включи. Очевидно това беше част от обработката й. Скоро главата й се замая, а тя самата изпадна в онова особено и малко безразлично състояние, което в обикновени условия би могло да се нарече сънливост.
След известно време (минути, часове?) вратата се отвори и я измъкнаха от килията. Стана в периода на изключено осветление и тя така и не разбра дали беше заспала, или просто дремеше в очакване на режещата светлина. Качиха я три етажа по-горе и я бутнаха в стая за разпити. Зад грубата дървена маса седеше Марс Волков, пред него лежеше разтворена папка. Столовете бяха само два, единият беше зает от Марс. Наташа се отпусна на другия.
— Стани! — заповяда с равен глас Марс.
— Какво?
— Казах стани! — внезапно изрева той и Наташа уплашено скочи на крака. — Ще седнеш само когато ти бъде заповядано това!
— Мръсник! — изгледа го презрително Наташа, започнала да възвръща самочувствието си. После се тръшна на стола. Почти веднага обаче отскочи от седалката, от устата й се откъсна див вик. Тялото й се разтърси от електрически ток. Сведе очи към пода и едва сега забеляза голите кабели, които бяха прикрепени към краката на стола.
— Нещо си объркал мебелировката! — процеди тя.
— Сега вече можеш да седнеш — отвърна Марс.
Тя остана на крака.
— Ето, виждаш ли? — злорадо се ухили той. — Няма проблеми да те накарам да вършиш това, което искам… Дори без да прибягвам до електрошокове, гумени палки или пък заплахи…
Наташа седна.
— Цяло чудо е, че можеш да се понасяш — въздъхна тя, после го огледа и поклати глава: — Не, всъщност бъркам… Не е чудо, а мерзост!
— Гладна ли си? — небрежно попита Марс, насочил вниманието си към отвореното досие. Нежеланието му да се конфронтира с нея имаше опустошителен ефект, Наташа усети как решителността й започва да се топи.