— Къде ти е униформата, полковник? — попита тя, преценила, че мълчанието в този миг ще бъде равно на поражение.
— Ако не отговориш на въпроса ми, ще приема, че нямаш нужда от храна — равнодушно рече той.
— Не мислиш ли, че с пагоните на КГБ върху раменете си ще бъдеш по-красив?
— Значи не си гладна — рече той и отмести някаква кутия, която лежеше върху папката. Прелисти една страница и попита: — Какви са отношенията ти с Валери Денисович Бондасенко?
— Той ми е брат.
Марс изненадано вдигна глава:
— Какво?
— Брат ли казах? — изви вежди Наташа. — Сбъркала съм, имах предвид любовник…
— Кое от двете? — намръщи се Марс. — Брат или любовник?
— И двете.
Марс остави писалката и преплете пръсти в скута си.
А Наташа, с изострени от опасността сетива, изведнъж откри, че ушичките му са противно малки и всъщност прилича на плъх, а не на кинозвезда…
— Наташа — тихо промълви той. — Уверявам те, че е по-добре да разговаряш с мен, отколкото да минеш по общоприетата процедура…
— Общоприетата процедура означава само едно: или ще живея, или ще умра!
Устните на Марс се разтегнаха в усмивка.
— Навън, на улицата, с положителност бих се съгласил с теб… Но сега си тук, в тази сграда. Затова те моля да ми повярваш, като ти казвам, че има и други начини за установяване на истината. Всички без изключение крайно неприятни…
— Предполагам, че под „неприятни“ трябва да разбирам „болезнени“, нали?
— Защо утежняваш положението си?
— Върша това, което трябва — тръсна глава Наташа. — Нищо повече.
— Но в очите ти има страх…
— О, да — кимна тя. — Наистина съм уплашена до смърт. Но това не променя нещата.
Марс помълча известно време, после повтори въпроса си с равен глас:
— Какви са отношенията ти с Валери Денисович Бондасенко?
— Валери ми е брат, любовник… А вероятно и двете…
Марс прелисти една страница.
— А какви са отношенията ти с Героя?
— О, тук вече няма място за съмнение. Чукам го така, че чак очите му ще се пръснат!
— Вулгарният речник не ти отива, Наташа.
— Хайде, стига, Марс! Не се прави на толкова скромен!
— Ти ли осигуряваш на Героя достъп до секретни документи, които са държавна тайна?
— Аз съм актриса, а не шпионка, Марс.
— Наташа, имаш ли представа какво е наказанието за шпионаж?
— Не, но ако цял живот трябва да гния в онази дупка, бих предпочела да умра…
— Е, добре — кимна Марс. — Направих каквото можах…
— Разбира се, много ти благодаря…
Марс натисна скрития под бюрото бутон и някак разсеяно подхвърли:
— Дойде времето на грубияните…
Наташа беше толкова уплашена, че й прилоша и й се прииска да повърне. През цялото време си беше давала сметка за последиците от това, което върши. И твърдо вярваше, че е готова да ги посрещне. Но сега установи, че никой никога не е готов за подобен кошмар, който идва внезапно като смъртта на близък човек…
Колко бързо се губи ориентация, въздъхна в себе си тя. Отнемат ти часовника, тикат те в килия без прозорци и вече не знаеш дали е ден или нощ, да не говорим за часа. Мигащата светлина в килията твърде бързо прокарва дълбока бразда между затворника и реалния свят. Наташа се потопи в друга реалност — там, където времето не съществува. Кога я прибраха? Преди час, преди ден? Опита се да определи това, но не успя. Страхът притисна сърцето й с нова сила. Не бива да го показвам пред Марс, стегна се тя. Усети ли го, жива ще ме изяде!
— Ето го и нашият грубиян — тихо подхвърли Марс.
Главата на Наташа рязко отскочи нагоре, очите й с ужас се спряха на грозен мъж с тъмни коси, който пристъпваше към нея със спринцовка в ръка.
— Не! — изкрещя неистово тя.
Но иглата вече проникваше под кожата на ръката й, буталцето започна да слиза надолу. Миг по-късно тялото й започна да се вледенява, душата й потръпна от ужас. Сякаш инквизициите вече бяха започнали…
— Кунио Мишита го няма!
Гласът на Йен Ясувара натежа от отчаяние, ръката му върху телефона в колата видимо започна да трепери.
— Може би на това разчитате — подхвърли Големия Езо.
— Не, не! — тръсна глава Ясувара и хвърли уплашен поглед към мълчаливата Кои до себе си. — Ще го намеря! Дали да не опитаме в „Кайжин“?
Големия Езо и Кои разбраха какво има предвид — една от най-престижните чайни в Токио, пълното й име беше „Кайжин-ни-Кисуру“. Тя също работеше до късно през нощта, но за разлика от обикновените „акочочин“ там държаха на приличието и старомодните традиции. В свободен превод името означаваше „нещо, което се превръща в пепел“ и едва ли можеше да бъде свързано с консумацията на чай…