Обърна се и отново огледа вътрешността на апартамента. Тук някъде трябва да има нещо, което ще я насочи към нелегалната националистическа организация. Тръсна глава и се залови за работа. Провери всяка педя от гардероба и шкафа, прерови джобовете на дрехите му, отвори кутии със стари снимки и документи. Особено внимание обърна на бюрото, отрупано със служебни книжа.
Използва наученото от филмите за Джеймс Бонд, които беше гледала в Америка. Прегледа рамките на картините, надникна в шкафчето за лекарства в банята. Върна се в хола и свали калъфките на възглавниците, после се отпусна на четири крака и прокара длан по долната част на мебелите.
Завърши претърсването си в кухнята. Но не откри нищо нито в бурканите със захар и брашно, нито в кутийките за чай.
Отпусна се на диванчето и отправи мрачен поглед към масата, върху която почиваше портативният компютър на Валери. Час и половина претърсване и нищо! Абсолютно нищо!
На това място седеше всяка сутрин след бурните нощи с Валери и го гледаше как свещенодейства със закуската. През зимата тук винаги беше топло и миришеше приятно — също като в кухнята на баба… Все още й беше трудно да свърже този човек — нежен, любящ, загрижен — с представата за полковник от КГБ… Спомни си как я уверяваше, че нищо не се е променило в тази институция, след като я поставиха на пряко подчинение на Конгреса. Агентите на КГБ са започнали да действат още по-прикрито и толкоз… Раменете й неволно потръпнаха.
Празният екран на компютъра — свидетел на тяхната близост, хранител на толкова много истини — безмълвно се хилеше насреща й.
Спомни си един криминален филм, който беше гледала в малкия киносалон на Кеймбридж, очите й трескаво започнаха да търсят очевидното — онова, на което никой не обръща внимание…
После тялото й се стегна, очите й блеснаха.
— Господи, боже мой! Наистина ще ми извади очите!
Протегна ръка и включи тошибата. Отлично познаваше програмата, с която работи Валери. Бързо извика на екрана списъка с директориите, съхранени от твърдия диск. На пръв поглед нищо особено — само рецепти. Потърси „макро“ — скритата система за достъп до твърдия диск, осъществявана с два и повече клавиша едновременно. Но такава липсваше и ентусиазмът започна да я напуска. „Това да не ти е кино“, мрачно помисли тя. Разбира се, Валери би могъл да съхранява информацията за „Бялата звезда“ върху дискета, но в апартамента дискети с положителност нямаше…
После в главата й изплуваха фрагменти от последния им разговор. „Как намираш време да се ровиш из всички тези файлове с рецепти?“, беше попитала тя. „Имам си помощник, усмихна се в отговор Валери. Един добър дух, скрит в тази машинка…“
Натисна клавиша за кодиране. Нищо. На лицето й се изписа отчаяние. Беше толкова сигурна, че ще открие някоя кодова дума, скрита в текста!
Текстът?
„Господи, колко съм загубена!“ Изчисти екрана и извика първия файл в директорията. Рецепти за пържено пиле „по южняшки“. Отново натисна клавиша за кодиране и веднага ги видя: три линийки за подчертаване в горната част на екрана — там, където съвсем не им беше мястото.
Върна се към текста, затаи дъх и натисна три пъти подред клавиша за подчертаване. Нищо. По дяволите! Ами сега? Тези чертички трябва да означават нещо!
Изчисти екрана и отново натисна кодиращия клавиш. Долу вляво изведнъж замигаха две кратки думички: „Моля, изчакайте.“ Това означаваше, че компютърът започва да вади от паметта си файл с особено голям обем. Сърцето на Ирина пропусна един такт.
Броени секунди по-късно върху екрана затичаха огромно количество рецепти. Ирина бързо чукна клавиша за блокиране, редовете спряха.
Изследва менюто с безкрайно внимание, но не откри нищо. Просто меню за някакъв замразен сладкиш… Намръщи се с отвращение и натисна за втори път блокиращия клавиш. Но вместо очакваната река от зеленикави редове, екранът се изчисти, долу вляво отново светна надписът „Моля, изчакайте.“
Дати, часове, адреси, имена… Буквите и цифрите светваха на екрана с методична последователност, душата на Ирина потръпна от страх и възторг. Пред очите й най-сетне се появи ревниво пазената тайна на „Бялата звезда“…
— Хората на Хитасура ни търсят из целия град, затова не бива да рискуваме — каза сутринта Големия Езо. — Имам достатъчно информатори, за да следим хода на събитията от разстояние…
Кои се намираше в Шибуя. Минаваше единадесет вечерта, но навалицата беше такава, че дори уличната настилка не се виждаше. Небето беше сиво-жълто, а въздухът приличаше на бульон. Електронното табло на кулата на НХК (такива в Токио имаше общо петнадесет) предупреждаваше, че концентрацията на въглероден двуокис, водород и сяра във въздуха значително превишава нормите, съветваше децата, възрастните хора и болните да си останат у дома.