Един ден Човекът с единственото дърво каза, че трябва да напуснем островчето за няколко дни. Отведе ме на Голямата земя, дъщеря му се омъжваше… Наблюдавайки как чертите му се топят и очите му искрят от радост и бащина гордост, аз разбрах колко дълбоко съм се заблуждавала през всичките тези години. Не му бях никаква. Нито дъщеря, нито дори роднина… Скрих дълбоко гнева и разочарованието си, изпитвах единствено срам. Естествено, че не можеше да мисли за мен като за собствено дете. Нима една „хиноеума“ може да е достойна за обичта му?
Не му казах нищо. Нуждаех се от него, дори повече от преди. Разбрала, че той съвсем не ме е осиновил, аз си дадох сметка, че нямам нищо. Може би затова ревниво търсех вниманието му, радвах се дори на най-дребния жест… Иначе просто бих умряла…
Кои стоеше абсолютно неподвижна, парализирана от силата на спомените.
Тори усещаше могъщите вълни на нейното „ва“, но не направи нищо, за да им се противопостави.
— Искам да те попитам нещо, Кои… — тихо промълви тя. — Защо си убедена, че насилието е твоята единствена алтернатива?
— По рождение съм затънала в кръв и насилие. Нечиста съм…
— Но кървиш всеки месец, също като мен, нали? — отбеляза Тори.
— Ти пък прегръщаш насилието като скъп любовник — отвърна Кои.
— Това не е вярно!
— Вярно е — поклати глава Кои. — Усещам пламъците на гнева в душата ти. Идентифицирам ги с лекота, тъй като са ми безкрайно познати…
— Ние сме жени — промълви Тори. — И трябва да се борим с насилието…
— Защо?
— Защото е лудост да разпалваме пожари там, където няма вода за тяхното ограничаване…
Тори усети как душата й прави опит да разкрие загадката. Не Ток Мурашито беше загадка в онзи далечен ден… Загадката беше самата тя.
— Природата не търпи рязкото нарушаване на баланса… Лишена от мрак, светлината също загива…
— Значи аз ще бъда ярка звезда — тръсна глава Кои. — Поне до момента на гибелта.
— Това ли искаш? — погледна я внимателно Тори. — Смъртта?
— В този безчестен свят тя е единственият достоен изход.
— Грешиш. По-добрата алтернатива е да се плисне кофа вода върху огъня…
— Невъзможно. Аз никога не мога да угася пожара в душата си.
— За хора като нас няма невъзможни неща — меко отвърна Тори.
— Ти самата не можеш да угасиш своя пожар — протегна ръка Кои и за пръв път я докосна. — Как тогава съветваш другите да го сторят?
— Такъв е животът — въздъхна Тори. — Човек се учи от грешките си. Провалите в миналото не означават, че трябва да се откажем…
— И продължаваме да повтаряме грешките си…
— Не — поклати глава Тори и направи опит да седне в леглото. Но желязната ръка на Кои я прикова към възглавницата. — Омагьосаният кръг на грешките трябва да се разкъса. Нямаш представа колко е приятно, когато успееш… Огледай се около себе си, несъмнено ще откриеш такива хора.
— Аз никога няма да успея — поклати глава Кои. — Аз съм обречена, защото съм „хиноеума“.
— Глупави предразсъдъци. Ти не си по-различна от мен, просто си се отчуждила от хората. Имаш прекалено много наставници, но не можеш да се довериш на никого. Отчуждението е най-ужасното чувство на света. Животът е горчив, вегетираш сред черно отчаяние, душата ти се руши — очите им се срещнаха и Тори тихо добави: — Бих могла да ти помогна, ако ми се довериш… А вероятно бих помогнала и на себе си…
— Изключено! — тръсна глава Кои и хватката й се затегна. — Аз трябва да отмъстя за смъртта на Големия Езо. Гири. Трябва да те убия!
— Тогава наистина ще бъдеш обречена — прошепна Тори, а очите и останаха заковани в лицето на Кои.
Настъпи дълбока тишина. Секундите течаха бавно, превръщаха се в минути. Кои не помръдваше.
Безмълвният дуел сякаш щеше да продължи вечно. После и двете едновременно чуха стъпките.
— Убийцата на Големия Езо! — разнесе се стреснатият глас на Хитасура. — Веднага я ликвидирай!
В кръга на светлината се появи напрегнатата фигура на Ръсел Слейд, револверът му се насочи в главата на Кои.
— Хайде, стреляй — спокойно промълви японката. — Но и Тори Нън ще ме придружи в ада.
Тишината сякаш крещеше от напрежение.
— Назад! — извика Тори и рискува да отмести очи от лицето на Кои. — Веднага, Ръс! Вземи и Хитасура със себе си!