В същото време си е давал сметка, че не може да ти каже открито всичко това — ти просто би отказала да му повярваш. Не може да го каже и на мен, защото се страхува, че ще ти предам всичко. Тогава ти несъмнено ще ни обърнеш гръб и никога повече няма да те видим… Бърнард е знаел, че ти сама трябва да разкриеш истината за Хитасура. Същевременно ми намеква, че нещата съвсем не са такива, каквито изглеждат. Това го прави с надеждата, че аз ще вървя крачка пред теб. Просто защото се е тревожил от твоята независимост. Затова ме превръща в куче-пазач за теб — точно както пък теб превръща в куче-пазач за Хитасура…
От устата на Тори излетя кратък, презрителен смях.
— И какво получава в крайна сметка? Дава ми предостатъчно поводи да му отмъстя за всичките години, през които ме е манипулирал!
Ръсел кимна с глава.
— Сега вече разбираш, че точно това е била целта му и когато ме принуди да те привлека обратно в „Алеята“…
Тори се замисли, после бавно промълви:
— Май все още не мога да повярвам, че съм сбъркала по отношение на Хитасура… Той се е възползвал от Бърнард по начина, по който Бърнард се е възползвал от нас и всички останали… Самият Хитасура потвърди, че Бърнард не е искал убийството на Ариел. Същевременно Бърнард не е знаел за нелегалната търговия със супер кокаина под крилото на „Алеята“. Сигурно ще получи удар, когато разбере в какво се е замесил…
Ръсел не каза нищо.
Тори напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.
— Има една аржентинска поговорка… „Дяволът вижда и в тъмното, но отмъщението е сляпо дори по пладне…“
Ръсел разбра какво има предвид. Тори се опитваше да обърне гръб на девойката с лабилна психика, от която толкова успешно се беше възползвал Бърнард Годуин. С всяка изминала секунда тя ставаше по-зряла, по-самоуверена, по-силна. Беше посрещнала своя бик с открити гърди и го беше победила. Вече гледаше право в себе си, вече не искаше да обърне гръб на собствената си същност, за да надникне в очите на смъртта…
— С всичко това не се опитваме да оправдаем Бърнард, нали? — промълви най-сетне тя.
— Мисля, че сама трябва да решиш — отвърна Ръсел. — Искам да ти напомня това, което каза преди няколко минути — че би желала да помогнеш по някакъв начин на националистическите движения в Русия… А Бърнард ти показа пътя…
— Според теб трябва да му помогнем, така ли? Но Бърнард продава ядрени заряди от нов и неизпробван тип на някаква нелегална организация, която има всички шансове да е под контрола на КГБ!
— Това е още една причина да му помогнем! Тези портативни заряди с хафний могат да предизвикат гражданска война в Русия, а от там до световната катастрофа има само една малка крачка!
— „Бялата звезда“ се превръща в главна цел на цялата ни операция. Трябва да проникнем в нея и едва тогава ще разберем дали Бърнард е светец, или обикновен глупак!
— Страхотна идея, няма що!
— Добре дошла в ада, Тори — промълви тържествено Ръсел и махна с ръка по посока на илюминатора. — Току-що навлязохме във въздушното пространство на СССР.
Дванадесета глава
Москва, Звездното градче
— Изпуснахме го.
— Какво? — стисна зъби Марс Волков. — Този предател уби четирима от хората ми! Отвлече едно безпомощно момиче от държавна болница, а вие ми казвате, че сте го изпуснали!
Анатоли Николев, капитан от 11-та гранична дивизия на КГБ, преминал под временното разпореждане на Отдел „Н“, смутено се размърда върху твърдата дървена скамейка.
Двамата с Марс се намираха на безлюдната трибуна на бейзболното игрище на Московския държавен университет и наблюдаваха тренировката на националния отбор. Отвъд бетонната чаша на стадиона зеленееха Ленинските хълмове, където, редом с големите постройки на студията „Мосфилм“, се намираха стари, но изключително запазени вили. Марс притежаваше една от тях.
В противоположна посока сивееше грозната фасада на студентско общежитие — една от многобройните мрачни сгради, които напомняха на московчани за железния Сталински режим.
Капитан Николев изглеждаше добре в сивата си униформа с червени еполети. На гърдите му имаше широк ред лентички за ордени, но той знаеше, че подобни атрибути изобщо не впечатляват Марс Волков.
Капитанът обичаше това място, особено каменната балюстрада на стотина метра от тях. Според преданията на 14 септември 1812 година именно там се изправил Наполеон и хвърлил поглед към Москва, легнала в краката му…