— Попадна ли тук, винаги си спомням за Николай Иванович Лобачевски — прекъсна мислите му Марс. — Велика личност! Изпитвам чувство на гордост, че съм руснак, когато зърна бюста му пред входа на университета!
„Нормално, помисли си с известна доза цинизъм капитан Николев. На Ленинските хълмове човек като мен се замисля за историята на страната, докато другарят Волков се впечатлява от съвсем други неща — от скучния живот на някакъв математик!“
— Съобщиха ми, че танковите подразделения са готови — смени темата Волков. — Което означава, че вече можем да прекосим въображаемата граница с Литва и Латвия, нали?
— Точно така — кимна капитан Николев. — Стратегията е дръзка, но проверена от историята. Преди няколко десетилетия същата стратегия ни помогна да нахлуем в Полша, нищо не пречи да я повторим…
— Някакви резерви, капитане?
— Не ме бива много във военната тактика — отвърна предпазливо капитанът. — Мнението ми едва ли има някаква стойност.
— Но нали сте военен? — изгледа го с изненада Волков. — Кръвта ви би трябвало да кипи в навечерието на подобна операция!
— Мисля, че времената на военната слава отдавна са отминали — въздъхна Николев.
— Тъй, тъй — изгледа го закачливо Марс. — Значи ще се чувствате по-удобно в разни комисии, зает с безкрайни заседания…
Капитан Николев наблюдаваше упражненията на играчите, в главата му се мерна мисълта, че и войниците би трябвало да възприемат част от тях, може би под формата на утринна гимнастика…
Когато мълчанието се проточи прекалено дълго, той въздъхна и с нежелание се върна на неизбежната тема:
— Изпуснахме и човека, който осъществява връзката между Бондасенко и „Бялата звезда“. Лош късмет… Бондасенко се появи точно когато свивахме обръча около него в Архангелское. По всичко личи, че двамата са използвали психиатричната болница като място за тайните си срещи…
— Умно — поклати глава Марс. — Дано не забравя да го похваля за изобретателността, преди да му вкарам един куршум в главата…
— Мисля, че Бондасенко е ръководител на цялата организация — подхвърли капитан Николев. — Вече имаме неопровержими доказателства за това…
— Така е — с нежелание призна Марс. — Хубаво, изпуснахме го и той мина в нелегалност… Но това няма да продължи вечно, все някога ще изплува на повърхността… И тогава, капитане, аз ще очаквам от вас да го стиснете за гушата! Ясно ли е?
— Тъй вярно.
Мълчанието се проточи. Двама университетски преподаватели с цигари в уста се мотаеха между играчите по бейзбол. Не бяха членове на треньорския екип. С чувство на унижение и срам Марс беше принуден да признае пред себе си, че най-добрите треньори по бейзбол в страната все още са кубинците — хора с дългогодишен опит в този спорт. А тези двамата на терена бяха учени, които изследваха мускулните реакции и координацията им с визуалните възприятия. Част от научния екип, пред който строеше задачата да подготви новото поколение съветски бейзболисти за участие в Световната купа през 1990 година. В него влизаха сравнително млади хора, които вече бяха стигнали до едно принципно ново откритие — при игрите с топка е важна не толкова физическата подготовка, колкото светкавичните реакции.
Марс не беше убеден, че тези учени ще успеят да създадат бейзболен отбор от световна класа за сравнително краткото време, което ги делеше от финалите за Световната купа. Просто материалът не беше подходящ — многобройните спортни школи в страната бълваха изобилие от здрави младежи с отлични показатели по издръжливост, но истински таланти липсваха. Въпреки това професор Кутателадзе — автор на задълбочен научен труд, озаглавен „Технология за изграждане на комплексни играчи по бейзбол“, беше дал тържествено обещание, че неговите възпитаници ще бъдат превъзходен отбор. Марс искрено се надяваше да е така. Професорът обикновено удържаше обещанията си.
— Открихте ли Пономарьова? — попита на глас той.
— Не.
„Къде изчезна тази Ирина“, озадачено се запита Марс. Не беше у дома си, не ходеше и на работа. В апартамента на Валери не беше открита, не се беше появявала и при Героя. Капитан Николев лично провери, всички тези места. „Тя все още може да е полезна за мен, особено сега“, помисли си Марс. Резултатите от наблюдението над нея сочат, че през последните няколко месеца именно тя е била най-близка с Валери Денисович. Сигурно ще знае нещо и за тайните му скривалища…
Марс въздъхна и се изправи. „Може би е време лично да се заема с търсенето й“, рече си той.