В крепостта на Героя цареше тежка тишина. Татяна сгъваше току-що изпраните му ризи, във въздуха се носеше приятната миризма на чисто бельо.
— Добър ден, другарю полковник — поздрави го тя, без да прекъсва работата си. Раздалечените й очи гледаха равнодушно.
— Сам ли е? — попита Марс.
— С Лара е — отвърна жената. — Нали заповядахте една от нас да бъде непрекъснато около него?
— Да, разбира се…
Отпусна се на стола с метална рамка и насочи поглед в пъргавите й ръце.
Татяна вдигна глава и отбеляза:
— Изглеждате уморен, едно питие сигурно ще ви се отрази добре…
— Имаш ли лютива водка?
— Ще проверя — отвърна жената, остави купчината ризи и излезе от стаята. Миг по-късно се появи обратно с бутилка и две водни чаши. — Взех цялата бутилка, тъй като прецених, че едно питие няма да бъде достатъчно…
Марс пресуши чашата си на екс, усети как гърлото му пламва, а вътрешностите му приятно се затоплят. Направи й знак да му налее още, после уморено поклати тава:
— Знаеш ли, Татяна… Според мен Героя спечели…
— Какво е спечелил, другарю полковник?
— Нашата малка битка в надхитрянето… — отпи нова глътка от чашата и добави: — Признавам, че той все още е пълна загадка за мен… Луд ли е, или не? Наистина ли е влязъл в контакт с извънземна форма на живот, или просто си прави майтап с нас, за да ни отмъсти?
— Ако искате да чуете моето мнение…
— Да, разбира се.
— Добре — въздъхна Татяна и опразни на един дъх чашата си, сякаш имаше нужда от здрава подкрепа. — Според мен Героя е луд. Побъркал се е от това, което е преживял в Космоса. Но лудостта му е странна, ние не сме в състояние да я разберем. Не е нито психопат, нито шизофреник, не влиза в нито една от категориите, с които боравят медиците… Не. Той просто е различен от вас и мен…
— Разбира се. Той е…
— Не, не е това, което мислите — прекъсна го Татяна и сведе поглед към чашата в ръката си. — Разбирате ме погрешно…
— Какво? — втренчи се в нея Марс. — Нима искаш да кажеш, че той е престанал да бъде човек? Не ставай глупава, Татяна! Май вие с Лара се задържахте прекалено дълго тук…
— Точно по тази причина го познаваме по-добре от всеки друг — поклати глава тя. — Затова смея да твърдя, че дори психиката му да е същата като вашата или моята, умът му е друг. Коренно променен…
Марс замълча, без да отделя поглед от лицето й. „Защо имам чувството, че тук се намирам в ново, различно измерение, запита се той. Нима Героя е побъркал всички край себе си или Татяна наистина ще се окаже права?“
Рязко стана на крака и остави чашата. Алкохолът беше свършил своето.
— По-добре да ида да го видя… — промърмори той.
Остави Татяна така, както я завари — заета с подреждането на ризите.
Около басейна беше тихо. Дори водата не се плискаше. В помещението цареше здрач я Марс протегна ръка към електрическия ключ.
— Недейте, другарю полковник — обади се гласът на Лара. — Очите на Героя станаха много чувствителни към светлината.
Марс свали ръката си и се запрепъва към басейна.
— Осведомихте ли лекарите за това?
Солената вода леко фосфоресцираше.
— Да, подложиха го на пълни изследвания — отвърна Лара. — Но не откриха нищо…
— Кога ли пък ще открият нещо? — раздразнено отвърна Марс и размаха ръце. — Не виждам никаква полза от тъпите им изследвания.
Приклекна до парапета и Лара бавно заплува към него. Тъмните й очи блестяха, мократа коса беше прилепнала плътно към черепа. Лицето й представляваше съвършен овал. „Защо никога не съм забелязал това“, запита се Марс.
— Нещо става…
Каза го тихо, гласните струни затрептяха дълбоко в гърлото й. Марс усети как косъмчетата на врата му настръхват.
— Какво? — прегракнало попита той.
— Според мен непоносимостта към светлината е част от един общ процес…
— Глупости! — отсече Марс, после се втренчи в мрачното й лице, в очите му се появи безпокойство. — Космическата радиация?
— Докторите твърдят, че не е това…
— Зарежи ги докторите! Те нищо не знаят!
В стомаха му се появи неприятно чувство за празнота. Спомни си твърдението на Татяна, според което Героя вече не е човек. „Бил е променен…“ Страхът в душата му заприлича на бледите езичета фосфоресцираща светлина, които пробягваха по вълните.