Ирина се втурна напред, затвори капака и изтръгна кабела на захранващото устройство от щекера на стената. Забързано натика всичко в специалното куфарче на тошибата и дръпна ципа.
В мига, в който хвана меката дръжка, откъм входната врата се разнесе някакъв шум. Кръвта замръзна в жилите й, съдържанието на стомаха й стремително тръгна нагоре, към устата.
„Не мърдай! КГБ.“
Господи, света Богородице!
Очите й пробягаха наоколо. „В капан съм, пропищя парализираното й от ужас съзнание. Не, ето го прозореца!“
Светкавично завъртя ръчката на стъклото, наведе се и излезе на противопожарната стълбичка. Извърна се, затвори прозореца и прилепи гръб към мръсната фасада. Под нея се простираше улица „Телеграфная“. Затвори очи и си представи, че е на колене пред олтара на свети Гавраил. В ноздрите я удари ароматът на тамян, слухът й долови неразбираемите слова на дълга молитва. Ех, ако можеше да се върне обратно във времето…
Очите й се разтвориха широко, ушите й доловиха ясен мъжки глас:
— Има ли доказателства, че действително е била тук?
— Входната врата беше незаключена, капитане.
— Претърсете апартамента!
Ирина протегна врат и предпазливо надникна през прашния прозорец. Отначало не видя нищо, после в полезрението й попадна млад мъж с приятно лице и сива униформа с червени нашивки на якичката. В съзнанието й изплува неясната фигура на Валери в здрача на криптата, гласът му екна в ушите й: „Марс иска да ми изпие кръвта… Търси ме цяло подразделение от Гранични войски…“
„Как ме засякоха, запита се с недоумение Ирина. Следена ли съм била, или апартаментът е бил под наблюдение? Нима напразно бях толкова внимателна? Господи, каква съм глупачка!“
— Вече си е тръгнала, капитане.
— Защо е била тук?
Мълчание.
— Липсва ли нещо?
— Само компютърът, капитане.
— Аха, компютърът значи — поклати глава младият мъж и се обърна с гръб към прозореца. — Открийте я! Не го ли сторите, другарят Волков ще се погрижи всички ние да се озовем някъде по китайската граница!
„Не мърдай! КГБ.“
„Колко ли са, запита се Ирина, тръпнеща от ужас. Приличат на мравки, плъзнали върху одеяло за пикник. Трябва да се отърва от одеялото, преди да са ме оглозгали жива.“
Уверила се, че зад прозореца на кухнята няма никого, тя предпазливо започна да се спуска по пожарната стълба. Очакваше всеки миг някой да се разкрещи, а на тротоара да се струпат униформени. Нищо подобно не се случи.
Добра се до земята без инциденти. Тошибата тежеше в лявата й ръка. „Всичко ще е наред, само веднъж да се добера до колата“, въздъхна тя.
Тръгна по улица „Телеграфная“. Имаше чувството, че всички я гледат какво носи.
Започна да вали. Вместо да се насочи направо към колата, Ирина се скри в близкия вход. Застина на място, тикнала куфарчето между краката си, невидима за редките минувачи. Оглеждаше улицата с широко отворени очи. Решетките около луната от кошмарните й сънища сякаш се разтягаха и заплашваха да я обгърнат. Кожата й потръпна от арктическия студ на безкрайната зима, едри парцали сняг падаха от навъсеното небе и покриваха замръзналата тундра на Сибир. Кошмарът оживяваше и се превръщаше в неумолима действителност…
Оглеждаше лицата на минувачите, стараеше се да надникне зад стъклата на преминаващите коли. Всеки можеше да бъде потенциалният враг. „Ето какво става, помисли си тя. Страхувам се от всичко и всички… Това ли е цената на свободата? Нямах ли и друг избор?“
Дъждът се превърна в порой. Усещаше близостта на хората от КГБ, даваше си сметка, че колкото по-дълго се задържа в този район, толкова по-големи стават шансовете да я заловят.
Беше толкова объркана, че нито за миг не й мина през ума да пусне тошибата в близката кофа за боклук. Съзнаваше само едно — нямаше почти никакъв начин да им се изплъзне пеша. Колата беше единственият й шанс за спасение. Ако успее да се добере до нея, ще може да потъне из задните улички, да прави обходни маневри, да заличи следите си…
Вдигна куфарчето, сви глава между раменете си и решително се насочи към мястото, на което беше паркирала.
Придвижвате се бавно. Канализацията в тази част на града отдавна плачеше за ремонт, в резултат тротоарите и уличните платна се бяха превърнали в дълбоки езера.
Задмина няколко възрастни жени, които мъкнеха тежките си пазарски чанти. Улична продавачка с вестник на главата отчаяно подскачаше от крак на крак, дъждът плющеше върху малката й сергия, запълнена с ряпа и изсушени коренчета.