— Да, сър. И ключът е Дулитъл.
— Точно така. Искам да се върнете в Сторноуей. Ще изпратя един от оперативните си офицери да работи с вас там. Ще ви държим в течение на всичко. Запомнете, че информацията за тази операция трябва да си остане само между участниците в провеждането й.
— Ясно, сър.
— Тогава тръгвайте.
Глава тридесет и четвърта
Опипване на почвата
07:00 беше малко рано за Джери О’Мали. Той спеше на долната койка в каюта за двама — вторият му пилот заемаше горната койка — и първото му съзнателно действие беше да вземе три аспирина и да седне на койката си. „Ако не беше трагично, щеше да бъде смешно — помислили той. — Чукът“ Той имаше чувството, че този чук се намира в главата му. „Не — поправи се той, — в главата ми има потопяем хидролокатор, настроен на автоматично търсене.“ Въпреки това, миналата нощ той беше направил нещо, което в младостта му бяха наричали „милосърдието на ефрейтора“, и това оправдаваше страданията му сега. Той даде на аспирините десет минути да се разтворят в кръвта му и отиде да се изкъпе. Комбинацията от студена, а след нея гореща вода, проясни съзнанието му.
Каюткомпанията беше пълна, но вътре беше тихо. Офицерите се бяха събрали на групички според възрастта си и си говореха шепнешком. Младите офицери никога не бяха виждали истинско сражение и смелостта, с която бяха напуснали Сан Диего преди няколко седмици, вече бе заменена от реалността на мисията, която ги очакваше. Кораби биваха потапяни всеки ден. Хора, които бяха познавали, бяха мъртви. За тези хлапета страхът от неизвестното беше много по-ужасяващ от техническите страни на сражението, за които те бяха подготвени. О’Мали можеше да прочете по лицата им безмълвните въпроси, на които само времето можеше да даде отговор. Те или щяха да се научат да оцеляват, или нямаше. За Джери в сражението нямаше никакви тайни. Той знаеше, че също ще се страхува, както и че щеше да се опита да направи всичко възможно, за да забрави за страха. Нямаше смисъл да си мисли за него. Той и без това щеше сам да дойде, при това твърде скоро.
— Добро утро, старпом!
— Добро утро, Джери. Тъкмо щях да търся шкипера.
— Той има нужда от сън, Франк. — Пилотът беше изключил будилника на Морис, преди да излезе от каютата му. Ърнст разбра какво имаше предвид О’Мали.
— Е, ние всъщност нямаме нужда от него преди единадесет.
— Знаех си, че си добър старпом, Франк. — О’Мали се запита дали да пие кафе или сок. Плодовото питие нямаше някакъв определен вкус и тази сутрин беше от оранжевото. На О’Мали му харесваше червеното, а не оранжевото. Той си наля кафе.
— Наглеждах учението за зареждане на торпеда миналата нощ. Подобрихме рекорда си с цяла минута, при това на тъмно.
— Звучи ми добре. Кога е инструктажът?
— В четиринадесет-нула-нула, в един театър на две преки оттук. Ще присъстват капитаните, старшите помощници и някои подбрани офицери. Предполагам, че и ти ще искаш да дойдеш.
— Да.
Ърнст снижи гласа си.
— Сигурен ли си, че капитанът е добре? — На корабите нищо не оставаше скрито.
— Той е участвал в бойни операции непрекъснато още от първия ден на проклетата бъркотия. Имаше нужда да се поотпусне малко според една стара морска традиция — тук той повиши глас — и е срамота, че всички тези момченца са твърде малки, за да участват в такова нещо! Никой ли не се е сетил да купи вестник? Сезонът на Националната футболна лига започна, а тук няма и един вестник! Каква е тази каюткомпания, по дяволите!
— Никога досега не бях срещал динозавър — каза шепнешком един млад офицер.
— Ще свикнеш — увери го мичман Ралстън.
Двата дни почивка дойдоха добре на всички. Сержант Никълс вече ходеше почти нормално с ранения си глезен, а американците, които бяха започнали да приемат рибата с определено отвращение, се нахраниха с допълнителните порциони, които им бяха донесли британските морски пехотинци.
Едуардс огледа хоризонта за пореден път. Движението привлича автоматично човешкото око, а тя се движеше. Трудно му беше да не гледа. „В действителност — каза си Едуардс не е възможно да стоиш на пост, без да се оглеждаш.“ Тя смяташе, че това е смешно. Техните спасители — Едуардс не беше толкова наивен, че да ги смята за такива — бяха донесли и сапун. Едно езерце на половин миля от укритието им на хълма беше определено за място за къпане. В една вражеска страна никой не се отдалечаваше толкова много сам и съвсем естествено на лейтенанта му се беше паднала задачата да я придружава, както и тя да придружава него. Да я пази със зареден автомат, докато се къпеше, му изглеждаше абсурдно, дори и с всичките тези руснаци на острова. Докато тя се обличаше, той забеляза, че раните й бяха почти заздравели.