— Прието, Хрътка, благодарим ви. Нещо друго?
— Отрицателно. Колко дълго искате да останем на този хълм?
— Ще ви кажем. Търпение, Хрътка. Не сме ви забравили. Край.
Съветските разузнавателни самолети напредваха в полукръг. Екипажите им оглеждаха въздуха и наблюдаваха радарните и радиопредавателните честоти. Засега водещият „Беър“ засичаше само емисии от един американски радар и само след една минута той беше идентифициран като SPS-49, модел за въздушно търсене, който беше на въоръжение в ракетните фрегати от клас „Пери“. Бордовите техници измериха интензитета на сигнала, нанесоха позицията му на картата и прецениха, че се намират извън обхвата му.
Командващият нападението се намираше в третия самолет. Той получи информацията и я сравни с разузнавателните си данни за конвоя. Позицията на радара се намираше точно в центъра на кръга, който беше очертал на картата си. Той винаги ставаше подозрителен, когато нещата съвпадаха толкова точно. Конвоят беше тръгнал по пряк маршрут за Европа. Защо? Досега повечето конвои заобикаляха далеч на юг край Азорските острови, за да накарат бомбардировачите му да се придвижат по-далеч, отколкото им се искаше, като по този начин принуждаваха следващите разузнавателни самолети Ту-22 да носят само по една ракета вместо две. Тук имаше нещо странно. По негова заповед патрулът се преориентира по оста север-юг и започна да намалява височината на полета си, за да остане под хоризонта на американския радар.
— На какво разстояние можем да виждаме? — попита Калоуей.
— Това зависи от височината и размера на целта, както и от метеорологичните условия — отговори Морис, докато гледаше към екраните на електронните уреди. Два флотски изтребителя „Томкет“ бяха готови за бой. — Ако някой „Беър“ лети на височина тридесет хиляди фута, ние вероятно ще го забележим от разстояние двеста и петдесет мили. Но колкото по-ниско лети, толкова повече може да се приближи. Радарът не може да види през хоризонта.
— Но ако лети ниско, ще изразходва повече гориво.
Морис погледна към журналиста.
— Тези проклетници имат достатъчно гориво за цяла седмица — преувеличи той.
— Съобщение от LANTFLT, капитане. — Комуникационният офицер подаде формуляра: „ВЪЗМОЖНО НАПАДЕНИЕ НА БЕКФАЙЪР НА ЮГ ОТ ИСЛАНДИЯ 1017Z.“ Морис предаде съобщението на тактическия си офицер, който незабавно погледна към картата.
— Добри новини? — попита Калоуей. Той беше достатъчно умен, за да не поиска да види радиограмата.
— След малко повече от два часа може да се срещнем с бомбардировачи „Бекфайър“.
— По конвоя ли ще стрелят?
— Не, вероятно първо ще се опитат да стрелят по нас. Те разполагат с цели четири дни да унищожат конвоя и ако преди това премахнат ескортиращите кораби, ще улеснят задачата си.
— Тревожите ли се?
Морис се усмихна леко.
— Господин Калоуей, аз винаги се тревожа.
Капитанът погледна инстинктивно към различните табла. Всичките му оръжейни и сензорни системи бяха напълно изправни — предимството да имаш чисто нов кораб! Върху таблото за заплаха не се виждаше подводна активност в близост до фрегатата — нещо, което трябваше да се приема с голяма доза скептицизъм. Той можеше да обяви обща тревога още сега, но по-голямата част от екипажа му беше на обяд. По-добре щеше да бъде да ги остави да се нахранят.
„Проклето чакане“ — помисли си Морис. Той гледаше мълчаливо екраните. Точките на радарите показваха кръжащите приятелски самолети, чиито пилоти също бяха принудени да чакат.
— Пристига още въздушна поддръжка — докладва един офицер. На екрана на радара се появиха още два изтребителя „Томкет“, които бяха в състава на бойния патрул. „Америка“ беше получил същата радиограма. Самолетоносачът се намираше на двеста мили от конвоя и пътуваше на запад към Норфолк. Същото се отнасяше и за „Индипендънс“, който се завръщаше от Азорските острови. Авионосците бяха в открито море още от началото на войната и кръстосваха напред-назад, за да избегнат съветските разузнавателни спътници. Те бяха успели да осигурят противолодъчна защита на няколко конвоя, въпреки че така сами бяха поели огромен риск. Засега най-големите американски бойни кораби не можеха да действат така, както се предполагаше, че ще действат. Те все още не бяха нападателни оръжия. Съдбата на групата на „Нимиц“ беше един горчив урок. Морис си запали цигара. Едва сега успя да се сети защо беше отказал цигарите. Когато изпушеше твърде много, те изгаряха гърлото му, потискаха чувството му за вкус и караха очите му да се насълзяват. От друга страна, с пушенето той убиваше времето, докато чакаше.