Той изви самолета си така, че носовата камера се насочи встрани от целта, но системният му оператор беше насочил бинокъла си към бомбардировача и скоро забеляза още два, които летяха в разпръсната формация. Както очакваха, курсът им беше на североизток и те летяха на височина около тридесет хиляди фута. Уинтърс потърси голям облак, в който да се скрие, и скоро намери един. Видимостта падна до няколко ярда. „Там някъде може да има бомбардировач — помисли си командирът, — на когото също може да му харесва да лети в облаците. Това е нещо, което наистина би провалило тази мисия.“
Миг по-късно той излезе от облака, зави рязко и отново се пъхна в него, изчислявайки мислено времето и разстоянието. „Всички «Бекфайър» трябва вече да са преминали.“ Той дръпна лоста за управление назад и се измъкна от горната част на облака.
— Ето ги — каза системният му оператор. — Горе главата! Виждам още няколко на три часа.
Пилотът отново се скри в облака и остана там около десет минути. Най-накрая системният оператор каза:
— На юг от нас няма нищо. Според мен всичките вече са преминали. Ти как мислиш?
— Да, да отидем да огледаме.
След една тревожна минута Уинтърс вече се чудеше дали не ги беше оставил да отидат твърде напред, защото телевизионната му система проверяваше небето, но не откриваше нищо. „Търпение“ — каза си той и увеличи скоростта си до шестстотин и деветдесет възела. Пет минути по-късно върху екрана му се появи една точка. След малко точките станаха три. Той прецени, че се намира на четиридесет мили зад съветските бомбардировачи, като слънцето беше зад гърба му, така че те нямаше как да го забележат. Системният оператор провери радарната система за предупреждение и въздуха зад изтребителя за още самолети. Тази процедура се повтаряше по три пъти в минута. Щом като там можеше да има американски изтребител, защо пък да нямаше и съветски?
Пилотът гледаше как се променят цифрите на инерционната му навигационна система, държеше под око индикатора на горивото и поглеждаше напред за промени във формацията на съветските бомбардировачи. Това беше както вълнуващо, така и отегчително. Той знаеше значението на мисията си, но изпълнението й не беше по-интересно от управляването на „Боинг 747“ от Ню Йорк до Лос Анжелис. Те летяха в продължение на повече от час, изминавайки седемстотинте мили от Исландия до норвежкия бряг.
— Сега вече става готино — каза системният оператор. — Радар за въздушно търсене пред нас, изглежда, че е този на Андоя. Все още е на повече от сто мили, но вероятно ще ни засече след две или три минути.
— Кофти работа. — Там, където имаше търсещ радар, имаше и изтребители. — Определи ли вече позицията им?
— Да.
— Започни да предаваш. — Уинтърс обърна самолета си и се отправи обратно към морето.
На двеста мили от изтребителя кръжеше един британски „Нимрод“, който прие сигнала и го препредаде към един комуникационен спътник.
Адмирал Бийти се опитваше да запази спокойствие, но това не беше лесно за човек, чиито нерви бяха опъвани от непрестанни кризи още от началото на войната. „Дулитъл“ беше негова идея. Той Чакаше данните от изтребителя от два часа. Два F-14 се бяха завърнали, без да забележат руснаците, но един не се беше върнал в базата. Дали третият следеше бомбардировачите, както беше планирано, или просто беше паднал в морето?
Принтерът в ъгъла на стаята започна да издава скърцащия звук, който адмиралът мразеше толкова много: „ОЧИЧКИ ДОКЛАДВА ЗАЙЦИ НА 69/20С, 15/45И В 1543Z КУРС 021 СКОРОСТ 580 ВЪЗЕЛА ВИСОЧИНА 30.“
Бийти откъсна листа и го подаде на оперативния си офицер.
— Това означава, че ще кацнат след тридесет и седем минути. Ако предположим, че е последната група, при разлика от петнадесет минути първите бомбардировачи трябва да се приземят след двадесет и две минути.
— Значи след петнадесет минути?
— Тъй вярно, господин адмирал.
— Изпратете заповедта!
След тридесет секунди половин дузина спътникови канали започнаха да предават едно и също съобщение.
Трите американски подводници бяха легнали на дъното на Баренцово море близо до съветската брегова ивица — толкова близо, че дълбочината беше едва сто седемдесет и четири фута — и бяха престояли там толкова дълго, че им се струваше цяла вечност, изчаквайки да получат сигнала да се придвижат на юг. Когато получи съобщението, Маккафърти се усмихна с облекчение. Трите британски подводници, между които и „Торбей“, вече си бяха свършили работата. Те се бяха промъкнали до една руска фрегата и четири патрулни лодки, които патрулираха по съветско-норвежката брегова ивица и ги бяха атакували с торпеда. Руснаците бяха предположили очевидното — че започва масирана атака срещу патрулната им бариера, и бяха изпратили силите си за противолодъчна борба на запад, за да отбият атаката. Това беше открило пътя на „Чикаго“ и останалите американски подводници. Поне така се надяваше Маккафърти.