В разположения по средата на кораба оперативен център на „Привейл“ един екип от техници океанографи гледаше няколко подобни на телевизионни екрани, докато други пускаха записи на всичко, което се намираше достатъчно близо, за да представлява пряка заплаха.
Един старшина прекара пръста си по замъглена линия върху екрана.
— Това трябва да е конвоят от Ню Йорк.
— Да — каза техникът до него. — А ето ги и хората, които искат да го посрещнат.
— Поне няма да бъдем самотни — отбеляза О’Мали.
— Винаги ли имаш толкова положително отношение? — запита Франк Ърнст.
— Нашите руски приятели трябва да имат отлично организирано разузнаване. Та нали вашите момчета от ВВС свалиха спътника им. — Капитан Перин сложи чашата си с кафе на масата. Петимата офицери се бяха събрали в каютата на Морис. Перин беше долетял на борда на хеликоптера на „Батълакс“.
— Прав си и това означава, че те знаят нашия състав — каза Морис. — И ще искат да намалят броя на корабите в този конвой до възможния минимум.
Радиограмата от Норфолк съобщаваше, че поне шест съветски подводници, изглежда, се бяха отправили към конвоя. Четири щяха да дойдат от север, а това беше зоната, за която отговаряха събралите се офицери.
— Всеки момент трябва да започнем да получаваме данни от опашката — каза Морис. — Джери, ще можеш ли да издържиш на три дни продължителни операции?
О’Мали се разсмя.
— Ако кажа, че не мога, какво значение ще има това?
— Според мен трябва да останем близо един до друг — каза Перин. — Най-много на пет мили разстояние. Най-трудното ще бъде да синхронизираме спринтовете си. Ако не греша, конвоят иска да прави колкото се може по-малко заобикаляния?
— Да — кимна Морис. — Едва ли можем да упрекваме комодора за това. Движението на корабите на зигзаг може да създаде също толкова голямо объркване, колкото и едно истинско нападение.
— Е, добрата новина е, че за известно време няма да ни досаждат бомбардировачи — отбеляза О’Мали. — Връщаме се към еднопосочна заплаха.
Промяната в мощността промени движението на кораба. Фрегатата излизаше от спринт на двадесет възела и сега щеше да дрейфува няколко минути на пет възела, за да позволи на пасивния си хидролокатор да функционира.
— Хидроакустичен контакт, пеленг три-четири-шест.
„Седемстотин мили до ледения блок помисли си Маккафърти, докато отиваше към носа. — При скорост пет възела.“
Подводницата плаваше в дълбоки води. Да се опитват да се отдалечат от брега с петнадесет възела при шума, който издаваше „Провидънс“, беше рисковано, но по-добро решение нямаше. Достигането на стоклафтерната извивка беше отнело няколко напрегнати часа, през които Маккафърти не беше спрял да се пита каква ли щеше да бъде реакцията на руснаците на американската ракетна атака. Първоначално руснаците бяха изпратили патрулни самолети за противолодъчна борба, които хвърлиха хидроакустични буйове, но подводниците успяха да им се изплъзнат. Повечето от хидролокаторните системи на „Провидънс“ все още работеха и въпреки че подводницата не можеше да се защитава, тя можеше поне да чуе приближаващата я опасност.
По време на четиричасовия спринт повредената подводница издаваше шум като от натоварен с железни тръби вагон и на Маккафърти не му се мислеше как ли се управляваше такава лодка със счупени плоскости. Но всичко това вече беше зад гърба им. Сега трите подводни лодки се намираха в седемстотин фута вода. Те бяха активирали буксирните си хидролокатори и това подобряваше способността им да открият приближаваща опасност. „Бостън“ и „Чикаго“ се движеха на три мили от двете страни на „Провидънс“. „Седемстотин мили при пет възела — помисли си Маккафърти. — Почти шест дни…“
— Добре, старши, какво имаме тук?
— Приближи се бавно, сър, така че вероятно става въпрос за прав курс. Пеленгът се променя бавно. Първото ми предположение е, че си имаме работа с дизелова лодка на акумулатори, която се приближава към нас. — Старшият хидроакустик не показа никакви признаци на емоция.